Лиан Хърн - Разгромът

Той прогони тази мисъл от съзнанието си. Трябваше да се придържа към онова, което изглеждаше най-добрата политика — не биваше да се оставя да му повлияе едно пророчество, което можеше никога да не се сбъдне.

Хана си тръгна с децата и Зенко каза:

— Мога само да повторя каква чест би била за нас, ако приемете да осиновите Сунаоми… или Чикара — вие ще изберете кого от двамата.

— Пак ще говорим за това в деветия месец.

— Ще позволите ли още една молба? — след като Такео кимна, Зенко продължи: — Не искам да ви засягам, като ви припомням миналото, но… помните ли владетеля Фудживара?

— Разбира се — отвърна Такео, потискайки изненадата и гнева, които изпита.

Владетелят Фудживара бе благородникът, който бе отвлякъл съпругата му и бе станал причина за най-тежкото им поражение. Бе умрял по време на голямото земетресение, но Такео не му беше простил и дори споменаването на името му го изпълваше с омраза. Каеде му се бе заклела, че този мним съпруг никога не бе делил ложе с нея, при все това помежду им бе съществувала някаква странна връзка — Фудживара я бе заинтригувал и поласкал; тя се бе споразумяла с него и му бе разказвала най-интимни тайни за любовта на Такео към нея. Той бе подкрепил семейството й с пари и храна, бе й поднасял множество подаръци, бе сключил брак с нея с позволението на самия император. Умирайки, Фудживара се бе опитал да повлече Каеде със себе си в смъртта — тя едва не бе изгоряла жива, когато косите й бяха пламнали, причинявайки белезите, които накърняваха иначе безупречната й красота.

— Неговият син е в Хофу и иска аудиенция при вас.

Такео не каза нищо, тъй като не желаеше да признае, че няма информация за това.

— Той носи фамилията на майка си — Коно. Пристигна с кораб преди няколко дни с надеждата да се срещне с вас. От известно време сме в кореспонденция с него относно имението на баща му. Моят баща, както знаете, бе в много добри отношения с неговия — простете, че ви напомням за тези неприятни времена… Затова владетелят Коно се обърна към мен по въпроси, свързани с наем и данъци.

— Бях останал с впечатлението, че имението е било присъединено към Ширакава?

— Но официално след брака на владетеля Фудживара Ширакава също е станала негова собственост, а понастоящем принадлежи на сина му, тъй като имението се наследява по мъжка линия. Ако не бъде признато за собственост на Коно, трябва да премине в ръцете на следващия наследник от мъжки пол.

— На твоя по-голям син — Сунаоми — рече Такео. Зенко се поклони безмълвно. — От смъртта на баща му са минали шестнайсет години. Защо изведнъж се появява точно сега?

— Времето в столицата лети бързо — отвърна Зенко, — в божественото присъствие на императора…

„Или някой зъл и пресметлив човек — ти или по-вероятно съпругата ти, виждайки как може да използва Коно, за да упражни натиск върху мен — му пише“, помисли си Такео, прикривайки гнева си.

Трополенето на дъжда по покрива се усили, а откъм градината лъхна мирис на мокра пръст.

— Може да ме посети утре — рече накрая.

— Добре, това е мъдро решение — отвърна Зенко. — И бездруго е твърде влажно за пътуване.

Тази среща засили безпокойството на Такео. За сетен път си припомни колко строго трябва да бъдат наблюдавани членовете на фамилията Араи, колко лесно амбициите им можеше отново да разпалят гражданска война в Трите провинции. Вечерта мина приятно — той си пийна порядъчно, за да приглуши болката в ставите, а и момчетата бяха енергични и забавни. Наскоро се бяха срещнали с двама чужденци и бяха въодушевени от изживяното — от това, как Сунаоми бе разговарял с тях на собствения им език, който изучаваше заедно с майка си, как чуждоземците бяха изглеждали като таласъми с дългите си носове и рошави бради — единият червенокос, а другият — чернокос, но Чикара не бе изпитал никакъв страх. Наредиха на слугите да внесат единия от двата стола, предназначени за чужденците — бяха изработени от екзотичното дърво тис и докарани от прочутото търговско пристанище, известно като Благоуханното пристанище, в трюмовете на корабите на Терада, с които в градовете на Трите провинции бяха внесени и чаши от яспис, лазурит, тигрови кожи, слонова кост и нефрит.

— Толкова е неудобен — отбеляза Сунаоми, докато показваше как се сяда.

— И все пак е като трона на императора — възрази Хана през смях.

— Ама те не ядат с ръце! — възкликна разочарован Чикара. — Исках да видя как го правят…

— Учат се на добри маниери от нашия народ — обясни му Хана. — Стараят се много, точно както владетелят Жоао полага усилия да научи нашия език…