Лиан Хърн - Разгромът

Такео се замисли за времето, когато бе държал Зенко метнат върху шията на коня си, с опрян в гърлото му нож. Ако го бе използвал тогава, несъмнено щеше да си спести доста неприятности. Но по онова време Зенко бе дванайсетгодишно дете; Такео никога не бе отнемал детски живот и се молеше никога да не го стори. „Зенко е част от моята съдба, помисли си той. С него трябва да действам много внимателно. Какво още бих могъл да сторя, за да го полаская и укротя?“

Хана заговори с нежния си меден глас:

— Не бихме сторили нищо, без да се посъветваме с владетеля Отори. Единственото, което ни вълнува, са вашите интереси и благоденствието на Трите провинции. Надявам се, че близките ви са добре? Най-голямата ми сестра, красивите ви дъщери?

— Благодаря, всички са добре.

— Голяма мъка ми е, че нямам дъщери — продължи Хана със свенливо сведен поглед.

„Накъде бие?“, запита се Такео.

Зенко не притежаваше финеса на своята съпруга и се намеси доста безцеремонно:

— Владетелят Отори сигурно копнее за син.

„Аха!“, възкликна мислено Такео и рече:

— Тъй като една трета от страната вече се наследява по женска линия, това не е проблем за мен. Най-голямата ни дъщеря вероятно един ден ще поеме управлението на Трите провинции.

— Но вие трябва да познаете радостта от това да имате момче в семейството! — възкликна Хана. — Нека ви дадем едно от нашите.

— Бихме желали да осиновите едно от децата ни — заяви Зенко прямо и любезно.

— Това ще е голяма чест за нас и ще ни достави неимоверна радост — добави Хана.

— Вие сте невероятно щедри и грижовни — отвърна Такео.

Истината бе, че той не искаше синове. Изпитваше облекчение, че Каеде не бе родила повече деца, и се надяваше, че няма да зачене отново. Пророчеството, че ще умре от ръката на собственото си дете, не го плашеше, но го натъжаваше дълбоко. Помоли се, както често правеше, смъртта му да бъде като смъртта на Шигеру, а не като на другия владетел Отори — Масахиро, чието гърло бе прерязано с рибарски нож от незаконния му син. Надяваше се също така да бъде пощаден достатъчно дълго, за да успее да приключи делата си, а дъщеря му да стане достатъчно голяма, за да управлява страната. Запита се какво ли се криеше зад предложението на Зенко и Хана. Не искаше да ги обижда с прям отказ. Наистина това звучеше доста логично; би било съвсем редно да осинови племенник на своята съпруга; един ден дори би могъл да сгоди детето за някоя от дъщерите си.

— Моля, позволете ни тази чест да приемете двамата ни големи синове в дома си — рече Хана и когато той кимна в знак на съгласие, тя стана и пое към вратата с плавната си походка. Върна се с децата — на осем и на шест години, в официални роби, безмълвни и прехласнати от тържествената обстановка. — Големият е Сунаоми, а по-малкият — Чикара — обяви Хана, когато момчетата се поклониха доземи пред знаменития си чичо.

— Да, знам — рече Такео. Не ги бе виждал най-малко от три години, а изобщо не познаваше най-малкия, който бе роден предишната година и най-вероятно бе оставен на грижите на дойката му. Бяха хубави деца — по-големият приличаше на сестрите Ширакава, със същите дълги крайници и тънки кости. По-малкият бе закръглен и набит — по-скоро като баща си. Запита се дали не бяха наследили някое от уменията на Племето от своята баба Муто Шизука. Щеше да попита Таку или самата Шизука. Би било приятно, помисли си той, и тя да отглежда свой внук редом със собствените му дъщери, на които бе като втора майка, приятел и учител. — Вдигнете глава, момчета — рече той. — Нека чичо ви види лицата!

Беше очарован от по-голямото момче, което много приличаше на Каеде. Беше само със седем години по-малък от Шигеко и с пет години от Мая и Мики — разлика, която не правеше един евентуален брак между него и някое от момичетата невъзможен. Разпита ги за учението им, за напредъка им в овладяването на меча и лъка, за понитата им и бе удовлетворен от интелигентните им и ясни отговори. Каквито и да бяха скритите амбиции и мотиви на родителите им, момчетата бяха добре възпитани и обучени.

— Много сте великодушни — рече той отново. — Ще обсъдя тази възможност със съпругата ми.

— Децата ще бъдат с нас на вечеря — каза Хана. — Тогава ще можете да ги опознаете по-добре. Разбира се, макар че не блести с някакви изключителни качества, Сунаоми вече е спечелил сърцето на голямата ми сестра.

Такео си спомни, че бе чувал Каеде да хвали момчето за интелигентността и бързината му. Знаеше, че тя завижда на Хана и съжалява, че не е могла да се сдобие със син. Осиновяването на племенника й можеше да представлява известна компенсация, но ако Сунаоми станеше негов син…