Лиан Хърн - Разгромът

Устата й се изпълни със слюнка. През дърветата различи очертанията на малка хижа. Огънят бе запален отпред, а край него бе коленичила неясна фигура и наглеждаше месото.

По очертанията и движенията Мая прецени, че е жена, а нещо в нея й се стори познато. Мики прошепна в ухото й:

— Прилича на Шизука.

Мая стисна ръката на сестра си, която вече се канеше да се втурне напред.

— Не може да е тя. Как би могла да стигне дотук? Ще отида да видя.

Тя стана невидима, промъкна се между дърветата и от там — зад хижата. Миризмата на храна бе тъй силна, че не й позволяваше да се съсредоточи. Попипа ножа си. Наоколо не се виждаше никой, единствено онази жена с глава, скрита в качулка, която тя придържаше далеч от лицето си с едната си ръка, а с другата обръщаше месото, набучено на пригодения за целта шиш.

Над полянката премина лек ветрец и завихри разпилените наоколо кафяви и зелени пера. Без да обръща глава, жената каза:

— Не е нужно да използваш ножа. Ще нахраня и теб, и сестра ти.

Гласът наподобяваше гласа на Шизука и все пак беше различен. Мая си каза: „Щом може да ме види, значи е от Племето.“

— Ти Муто ли си? — попита тя и възвърна очертанията си.

— Да — отвърна жената. — Може да ме наричаш Юсецу.

Бе име, което Мая никога не бе чувала; стори й се студено и тайнствено, също като последните следи от сняг по северния скат на планината напролет.

— Какво правиш тук? Татко ли те прати?

— Баща ти? Такео? — тя изрече името му с такъв копнеж и съжаление, благо и в същото време с горчивина, че по гърба на Мая плъзнаха тръпки. Жената я погледна, но качулката закриваше лицето й и дори на светлината на огъня момичето не можа да различи чертите й. — Почти е готово — рече Юсецу. — Извикай сестра си и вървете да се измиете.

Върху стъпалото на хижата бе оставена кана с вода. Момичетата си поляха подред, за да умият ръцете и нозете си. Юсецу сложи опечения фазан на покрита с листа дървесна кора, остави я на стъпалото и след като коленичи до тях, го наряза на парчета с малък нож. Момичетата почнаха да се хранят безмълвно, гълтайки месото като животни, без да го дъвчат, макар че то пареше устните и езика им. Юсецу не ядеше, а наблюдаваше всяка тяхна хапка, без да откъсва поглед от лицата и ръцете им. След като изсмукаха и последната костица, тя навлажни една кърпа и избърса ръцете им, като ги държеше вдигнати и следваше с пръсти линията на Кикута, изписана върху дланите им.

После им показа къде да се облекчат, и им даде мъх, с който да се избършат; поведението й към тях бе грижовно и делово, все едно им беше майка. Отведе ги в хижата, където запали една лампа от борина, която бе взела от гаснещия огън, и момичетата легнаха на пода, а тя продължи да ги съзерцава с копнеж.

— Значи вие сте дъщери на Такео — рече тя тихо. — Приличате на него. Трябваше да сте мои — двете момичета, сгрети и сити, почувстваха, че щеше да е много по-добре наистина да беше така, макар и все още да не знаеха коя е тази жена. Тя угаси лампата и ги зави с наметалото си. — Заспивайте. Нищо няма да ви заплашва, докато съм при вас.

Те спаха, без да сънуват, и се събудиха на разсъмване. Дъждът валеше върху лицата им, а земята под тях беше подгизнала. Нямаше и следа нито от хижата, нито от непознатата. Само птичите пера в калта и студените въглени от огъня представляваха някакво доказателство, че е била при тях.

— Сигурно е призрак — прошепна Мики.

— Ъ-хм — отвърна Мая утвърдително.

— Майката на Хисао? Юки?

— Че кой друг би могъл да бъде?

Мая пое на север. Повече не заговориха за жената призрак, но вкусът на фазана бе останал върху езика и в гърлото им.

— Виж, има някаква пътека — рече Мики, след като я догони. — Също като вчера.

През гъсталака се виеше неравна диря, все едно оставена от лисица. Те я следваха цял ден, като отдъхнаха единствено по пладне, намирайки убежище от жегата в един лещак, след което отново поеха напред, без да спират, докато не падна нощта, когато се появи новата луна — тънък сърп на източния небосклон.

Внезапно доловиха същия мирис на дим и аромата на печено месо, от който устата им се изпълни със слюнка, и зърнаха жената, която поддържаше огъня със скрито от качулката лице. Зад нея бе колибата, а на стъпалото — каната с вода.

— Дойдохме си — рече Мая, все едно наистина се бяха прибрали вкъщи.

— Добре дошли у дома — отвърна тя. — Измийте си ръцете; храната е готова.

— Това призрачна храна ли е? — попита Мики, когато жената им донесе месото — този път заек — и им го разряза.