Лиан Хърн - Разгромът

Изглежда, Мики бе заспала. Дишането й бе дълбоко и равно. Бе забила лакът в Мая и тя се размърда леко. Бухалът се обади отново. Комарите бяха доловили мириса на потта им и вече бръмчаха в ухото на Мая. От дъжда й стана студено. Почти без да мисли, позволи на котето да се появи с гъстата си топла козина. И тутакси чу гласа му.

„Ела при мен.“

Почувства как погледът му се насочва към нея, все едно можеше да вижда през гористи местности и в мрака, как се впива право в златистите очи на котето, което обърна глава в неговата посока, протегна се, сви уши и измърка.

Мая се помъчи да възвърне собствената си форма и отвори уста в опит да извика Мики. Мики се сепна и седна:

— Какво става?

Мая отново усети подобната на меч сила, излъчвана от духа на Мики, която разсече връзката между котето и неговия господар.

— Ти стенеше! — рече Мики.

— Без да искам, се превърнах в котето и Хисао ме видя.

— Наблизо ли е?

— Нямам представа, само че той вече знае къде сме. Трябва да тръгнем незабавно.

Мики коленичи при отвора на убежището им в дървото и се взря в нощта.

— Нищо не виждам. Навън е пълен мрак. И вали. Не можем да тръгнем сега.

— Ще останеш ли будна? — попита Мая, треперейки от студ и вълнение. — Ти умееш да правиш нещо, което застава между него и мен и той вече не може да ми влияе.

— Не знам какво е — отвърна Мики. Гласът й глъхнеше от изтощение. — Нито как го правя. Котето ми отнема страшно много, а онова, което остава, е остро и твърдо.

Чисто , бе думата, която изникна в съзнанието на Мая, като чистотата на стоманата, след като е била нагрявана, огъвана и кована толкова пъти. Тя прегърна Мики и я притегли към себе си. Сгушени една в друга, двете зачакаха зората, която бавно пълзеше към тях.

Дъждът спря на разсъмване; скоро след това слънцето изгря и щом лъчите му докоснаха земята, от нея взе да се издига пара, а клоните и листата, от които се стичаха капки, се превърнаха във филигран от злато и късчета цветна дъга. Паяжини, бамбукова трева, папрат — всичко блещукаше и сияеше. Като внимаваха слънцето да остава от дясната им страна, момичетата продължиха на север по източния скат на планината; катереха се с усилие и се спускаха в дълбоки клисури, като често им се налагаше да се връщат; от време на време под себе си зърваха междуградския път и реката отвъд. По него винаги имаше хора и макар че много им се искаше да повървят известно време по равната му повърхност, не смееха.

Около пладне и двете спряха едновременно, но безмълвно на малка полянка. Пред тях се виждаше неравна пътека, която обещаваше следващата част от прехода им за деня да е по-лека. Не бяха яли цяла сутрин и сега започнаха да ровят в тревата, без да си кажат нито дума. Намериха малко букови жълъди, мъх, вече покълнали сладки кестени от миналата есен, няколко все още неузрели дребни плодчета.

— Нека си починем малко — рече Мики, свали сандалите си и отърка стъпала във влажната трева. Нозете й бяха издрани и кървяха, кожата й бе добила цвят на тъмна мед.

Мая вече лежеше по гръб и се взираше в зелените златисти шарки на поклащащите се листа с изпъстрено от обли сенки лице.

— Гладна съм — рече. — Трябва да си намерим истинска храна. Чудя се дали тази пътека води до някакво село.

Двете се унесоха в дрямка, но скоро гладът ги събуди. И отново, без да имат нужда да си кажат каквото и да било, си сложиха сандалите и поеха по пътеката, която се виеше по страничния скат на планината. От време на време далеч под себе си зърваха покрива на някой хамбар и си мислеха, че пътеката ще ги отведе дотам, но така и не попаднаха на къща или село, нито дори на отдалечена колиба или светилище, а обработените оризища оставаха все така недостижими в ниското. Двете вървяха мълчаливо и спираха само колкото да грабнат оскъдните плодове, които им предлагаше планината, а стомасите им стенеха и виеха от глад. Слънцето се скри зад хребета, а на юг отново се скупчиха облаци. Никоя не желаеше да прекара втора нощ сред пущинака, а и останалите нощи, които им предстояха на път, ги плашеха, но те не знаеха какво друго да правят, освен да продължават да вървят.

Гората и планината бяха обгърнати от полумрак; птиците допяваха последните песни на здрача. Мая, която вървеше първа по тясната пътека, внезапно спря.

— Дим — прошепна Мики.

Мая кимна и двете продължиха напред по-предпазливо. Мирисът се усили, вече болезнено примесен с аромата на печено месо — фазан или заек, предположи Мая, тъй като бе опитвала и двете в планините около Кагемура.