Лиан Хърн - Разгромът

— Не, разбира се! — викна Мики. — Дори не знам какво е това. Не бях чувала за подобно нещо, преди да ми кажеш, че Хисао бил такъв.

Двете се спускаха по стръмен склон. Пътеката криволичеше между големи валчести камъни; изглежда, това бе любимо място на змиите, които явно се събираха тук да се припичат на слънце, и щом гъвкавите им тела се шмугнаха под камъните, Мая не се сдържа и потръпна. Взе да си припомня какви ли не истории, които бе чувала за призраци, сети се и за духа на Акане и как бе дразнила Сунаоми, разправяйки му за мъртвата наложница, без изобщо да вярва на собствените си думи.

— Какво според теб иска Юки? — попита тя.

— Всички духове дирят отмъщение — отвърна Мики. — Тя иска същото.

— Да отмъсти на Акио?

— На всички, които са й причинили болка.

— Виждаш ли, че наистина ти е ясно — рече Мая.

— Защо ни помага да стигнем до Хаги? — попита Мики.

— За да намерим татко, нали така каза.

— Само че той няма да се върне цяло лято — добави Мики, сякаш продължаваше някакъв спор със самата себе си.

Луната се изпълни и после намаля отново, а те продължаваха да вървят. Настъпи шестият месец; наближи лятното слънцестоене. Юки ги посрещаше всяка вечер; момичетата първо свикнаха с нея, а после някак неусетно я заобичаха така, сякаш бе истинската им майка. Оставаше с тях само от залез до изгрев, но всеки ден от пътуването им изглеждаше по-лек, след като знаеха, че тя ще ги чака по здрач. Нейните желания станаха и техни. Всяка нощ им разказваше истории от своето минало — за детството си в Племето, в много отношения подобно на тяхното; за първата голяма скръб в живота си, когато приятелката й от Ямагата изгоряла с цялото си семейство същата нощ, в която Отори Такеши бил убит от войниците на Тохан; за това, как бе донесла Джато — меча на владетеля Шигеру — и го бе връчила на Такео, преди да спасят заедно Шигеру от крепостта Инуяма, и как бе отнесла главата на владетеля в Тераяма съвсем сама, заобиколена от всеобща враждебност. Те се възхитиха от нейната смелост и преданост, бяха потресени и възмутени от жестоката й смърт и трогнати от съдбата на сина й, която ги изпълни с жалост и печал.

Момичетата пристигнаха в Хаги един следобед точно преди лятното слънцестоене. Все още високо на западното небе, слънцето придаваше на морето цвят на пиринч. Двете се бяха свили в бамбуковата горичка в края на обработените ниви, в които оризът бе избуял в искрящо зелено с едва доловим нюанс на златисто. Зеленчуковите градини бяха пълни със зеленина, боб, моркови и лук.

— Довечера няма да имаме нужда от Юки — рече Мики. — Можем да си спим у дома.

Но тази мисъл натъжи Мая. Юки щеше да й липсва; неочаквано за самата себе си тя изпита неестественото желание да я последва където и да е.

Приливът се оттегляше и реките близнаци бяха оголили тинестите си брегове. Мая виждаше арките на каменния мост, светилището в чест на речното божество, където бе убила котето на Мори Хироки с погледа на Кикута и неговият дух я бе обсебил, дървените греди на рибния яз и лодките, легнали на една страна подобно на мъртви тела, очакващи водата да ги съживи. Отвъд тях бяха дърветата и градината на старата фамилна къща. На запад над ниските, покрити с керемиди покриви на града се издигаше другият й дом — крепостта, със златистите делфини на най-високия покрив, сияещи на слънцето, с нейните ослепително бели стени и флаговете на Отори, които се вееха и при най-лекия бриз откъм морето. Водната повърхност в залива бе индиговосиня, едва доловимо набраздена с бяло. В градините срещу крепостта, около кратера на вулкана, последните азалии сияеха на фона на тучната, обримчена в златно зеленина на лятото.

Мая присви очи срещу слънцето. Различи чаплата на Отори върху флаговете, но редом с тях имаше и други, с черна меча стъпка на червен фон — герба на клана Араи.

— Леля Хана е тук — прошепна тя на Мики. — Не искам да ме вижда.

— Сигурно е в крепостта — отвърна сестра й и двете се усмихнаха една на друга с мисълта за любовта на Хана към лукса и показността. — Предполагам, че и мама е там.

— Нека първо да отидем в къщата — предложи Мая, — да видим Харука и Чийо. Те ще пратят някого да уведоми мама.

Тя осъзна, че не е много сигурна каква ще е реакцията на майка им. Внезапно си припомни последната им среща. Гневът на Каеде, плесниците. Оттогава не бе получила никаква вест от нея, никакво писмо, нито съобщение. Дори новината за раждането на момченцето бе стигнала до нея в Хофу чрез Шигеко. „Можеше да ме убият заедно със Сада и Таку, помисли си тя. Мама не я е грижа.“ Чувствата й бяха дълбоки и противоречиви — бе копняла да се завърне у дома, но сега се страхуваше от начина, по който щеше да ги посрещне майка им. „Само ако беше Юки! — възкликна мислено тя. — Щях да изтичам при нея, да й разкажа всичко и тя щеше да ми повярва.“