Лиан Хърн - Разгромът

Обзе я ужасна мъка, че Юки е мъртва и че не е познала любовта на детето си. Че Каеде е жива…

— Аз ще отида — каза тя. — Ще видя кой е там, дали татко се е върнал.

— Не е — отвърна Мики. — Той е заминал чак в Мияко.

— За него май е по-безопасно да е далеч, отколкото у дома. Но ние трябва да кажем на мама за чичо Зенко… че е заповядал да убият Таку и че събира армия.

— Как смее, когато Хана и синовете му са в Хаги?

— Хана вероятно замисля да ги отвлече, затова е дошла. Ти чакай тук. Ще се върна колкото се може по-скоро.

Мая все още бе предрешена като момче и не мислеше, че някой ще я забележи. Много момчета на нейната възраст играеха на речния бряг и използваха рибния яз да прекосят реката. Тя претича по него, както бе правила много пъти по-рано; дървените греди бяха влажни и хлъзгави, окичени със зелени водорасли. Реката издаваше познатия мирис на сол и тиня. На отсрещния край спря пред отвора на градинския зид, откъдето потокът се вливаше в реката. Бамбуковата решетка не беше на мястото си. Тя стана невидима и пристъпи в градината.

В потока ловеше риба голяма сива чапла. Птицата усети движението й, извърна човка към нея и излетя, размахвайки криле, които изтракаха рязко, като внезапно разтворено ветрило.

В потока подскочи златист шаран. Рибата пляскаше във водата, птицата летеше отгоре с безшумни криле, водата бълбукаше — всичко бе точно както преди.

Мая напрегна слух, за да долови звуците на къщата, закопняла да види Харука и Чийо. „Двете ще се изненадат, помисли си. И ще се зарадват. Чийо ще се разплаче от радост, както винаги.“ Стори й се, че чува гласовете им в кухнята.

Но сред приглушения шум долови и други гласове, които идваха отвъд зида откъм речния бряг. Момчешки гласове, бъбрене и смях.

Сви се зад най-големия камък и видя как Сунаоми и Чикара се появиха, прецапвайки през потока. В същия момент от вътрешността на къщата се разнесоха стъпки и на верандата излязоха Каеде и Хана. Значи все пак не бяха в крепостта, бяха останали тук.

Каеде носеше бебето. То бе пораснало, вече будно и подвижно, усмихваше се и се опитваше да сграбчи робата на майка си. Тя го бе вдигнала, за да можеше да вижда батковците, които приближаваха.

— Гледай, съкровище, мъничкото ми мъжле. Виж братовчедите си. Ще пораснеш и ще станеш хубаво момче като тях!

Бебето не преставаше да се усмихва. Вече се опитваше да използва крачетата си и да стои на тях.

— Колко сте мръсни, момчета! — скара им се Хана с грейнало от гордост лице. — Умийте краката и ръцете си. Харука! Донеси вода за младите господари!

Младите господари! Мая проследи с поглед как Харука дойде и уми краката на момчетата. Видя тяхната самоувереност и високомерие, видя любовта и уважението, което успяваха да внушат без всякакво усилие у всички жени около себе си.

Хана погъделичка бебето, с което го накара да се сгърчи и да се засмее. Майка й и леля й си размениха погледи, изпълнени с любов и съучастничество.

— Нали ти казах — рече Хана. — Нищо не може да се сравни с това да си имаш син.

— Така е — съгласи се Каеде. — Не знаех, че мога да се чувствам по такъв начин — тя притисна бебето до гърдите си с изражение на безмерна любов.

Мая усети такава омраза, каквато не бе изпитвала през целия си живот, сякаш сърцето й се бе пръснало и кръвта й я бе заляла с разтопена стомана. „Какво да правя? — запита се. — Трябва да се опитам да видя мама насаме. Дали ще ме изслуша? Или да се върна при Мики? Да отида в крепостта при владетеля Ендо? Не, първо трябва да се видя с мама. Но Хана не бива да усети, че съм тук.“

Тя изчака спотаена в градината, докато се смрачи. Над потока затанцуваха светулки, а къщата се освети от запалените вътре лампи. Усети аромата на храната, отнесена в стаята на горния етаж, чу момчетата да си говорят и да се хвалят, докато се хранеха. После младите прислужнички отнесоха подносите в кухнята и приготвиха постелите. Момчетата си легнаха в задната част на къщата, където се прибираха и прислужничките, след като си свършеха работата за деня. Хана и Каеде щяха да спят в помещението на горния етаж заедно с бебето.

Щом къщата утихна, Мая събра смелост да влезе вътре. Прекоси славеевия под без всякакво усилие, тъй като го познаваше, откакто се помнеше. Качи се на пръсти по стълбите и видя, че майка й храни детето; то сучеше жадно и силно, докато клепачите му взеха да трепкат и да се затварят. Мая усети нечие присъствие до себе си. Хвърли поглед встрани и видя жената призрак, Юсецу, която в света на живите се бе казвала Муто Юки. Вече не носеше наметалото с качулка, а бе облечена така, както Мая я бе видяла първия път — в белите одежди на мъртвите, бели като плътта й. Дъхът й бе студен и миришеше на пръст, тя се взираше в майката и детето, а на лицето й бе изписана откровена ревност.