Лиан Хърн - Разгромът

— Предполагам, че е искал да те предпази.

— Сигурно е само слух — предположи Каеде.

— Не, аз познавам момчето. Срещнах го няколко пъти в Кумамото. Прилича на повечето членове на Племето — прикрит и жесток. Никога няма да повярваш, че е полубрат на Шигеко.

Думите на Хана я пронизаха с нова сила. Спомни си всички неща, които я бяха тревожили по отношение на Такео през целия им съвместен живот — странните способности, смесената кръв, неестествената наследственост, въплътена в близначките. Психическото й равновесие вече бе нарушено от скръбта и потресът от това ново разкритие изопачи всичко, което бе представлявало същността на живота й. Обзе я неистова омраза към него; изпитваше ненавист и към себе си, задето му се бе посветила. Обвиняваше го за всичките си страдания, за раждането на прокълнатите близначки, за смъртта на сина си, когото обожаваше. Искаше да го нарани, да му отнеме всичко.

Осъзна, че все още държи скиците. Както винаги, птиците й внушаваха идеята за свобода, но това бе илюзия. Птиците не бяха по-свободни от човешките същества и също като тях бяха пленници на глада, желанието и смъртта. Повече от половината си живот бе обвързана с мъж, който я бе предал, който се бе оказал недостоен за нея. Тя накъса рисунките на парчета и ги стъпка.

— Не мога да остана тук. Какво да правя?

— Ела с мен в Кумамото — предложи й Хана. — Съпругът ми ще се погрижи за теб.

Каеде си спомни бащата на Зенко, който й бе спасил живота и бе неин защитник, когото тя бе предизвикала и превърнала в свой враг — все заради Такео.

— Каква глупачка съм била! — изплака тя. Изпълни я трескава енергия. — Прати да извикат момчетата и ги подготви за пътуване. С колко души пристигна?

— Трийсет-четирийсет. Разквартирувани са в крепостта.

— И моите хора са там. Онези, които не заминаха… с него… на Изток. — Не можа да се насили да каже „моя съпруг“ или да го назове по име. — Ще ги вземем с нас, но нека десетима от твоите дойдат тук. Имам задача за тях. Ще тръгнем преди края на седмицата.

— Както кажеш, сестро — съгласи се Хана.

На речния бряг Мики чака цяла нощ Мая да се върне. Призори осъзна, че сестра й е избягала в света на духовете, където нямаше как да я последва. Повече от всичко искаше да си отиде у дома; беше изтощена и гладна, а и чувстваше силата на котето, пуснато на воля и обсебващо и изсмукващо цялата й енергия. Но когато стигна до портата на къщата при реката, чу скръбните вопли и разбра, че бебето е умряло през нощта. В гърдите й се надигна ужасно подозрение, което я изпълни със страх. Клекна отвън пред зида, обхванала глава с ръце; боеше се да влезе вътре, но не знаеше къде другаде да отиде.

Една от прислужничките изтича покрай нея, без изобщо да я забележи, и се върна след около час с доктор Ишида, който изглеждаше блед и потресен. Никой от тях не каза нито дума на Мики, но вероятно я бяха видели, защото скоро след това Харука излезе отвън и клекна до нея.

— Мая? Мики?

Мики я погледна и от очите й се затъркаляха сълзи. Искаше да каже нещо, но не смееше да заговори, за да не изрече онова, което бе заподозряла.

— Какво правиш тук? Мики си, нали?

Тя кимна.

— Ужасен момент — рече Харука и самата тя се разрида. — Влез вътре, дете. Само се виж на какво приличаш. Да не си живяла в гората като диво животно?

И тя бързо я отведе в задната част на къщата, където Чийо, също с обляно в сълзи лице, се грижеше за огнището. Тя възкликна от изненада и взе да нарежда нещо за лош късмет и проклятия.

— Недей така — смъмри я Харука. — Детето не е виновно!

Металният чайник, окачен над огъня, засъска тихо и въздухът се изпълни с пара и дим. Харука донесе купа с вода и изми лицето, ръцете и нозете на Мики. От горещата вода всички рани и драскотини я засмъдяха.

— Ще ти приготвим вана — рече Харука. — Но първо хапни нещо — тя сложи ориз в една купичка и го заля с бульон. — Колко е слаба! — обърна се тя към Чийо. — Да кажа ли на майка й, че е тук?

— По-добре недей! Поне засега. Може да се разстрои още повече.

Мики се разрида така, че не можеше да сложи и хапка в уста, само хълцаше и хлипаше.

— Кажи нещо, Мики, говори — подкани я Харука. — Ще ти олекне. Нищо не е толкова страшно, че да не може да се сподели — когато Мики поклати глава безмълвно, Харука добави: — И баща й беше така, когато дойде за пръв път в тази къща. Седмици наред не каза нито дума.

— Накрая говорът му се върна — измърмори Чийо. — Беше го загубил от потрес и пак от потрес проговори.