Лиан Хърн - Разгромът

Юсецу, чието име в света на хората бе Юки, се засмя.

— Всяка храна е призрачна. Когато посягате към нея, тя вече е умряла и ви отдава своя дух, за да продължите да живеете. Не се страхувайте — добави, когато Мики се поколеба; Мая вече тъпчеше месото в устата си. — Тук съм, за да ви помогна.

— Но какво искаш в замяна? — попита Мики, все още без да е посегнала към месото.

— Отплащам се за услуга. Аз съм ви длъжница. Ти прекъсна връзката, която ме свързваше с детето ми.

— Аз ли?

— Ти освободи котето, а с него и мен.

— Щом вече си свободна, трябва да продължиш напред — рече Мики със спокоен и строг тон, който Мая никога не бе чувала от сестра си. — Времето ти в този свят е приключило. Трябва да освободиш душата си и да я оставиш да продължи напред към следващото си прераждане.

— Ти си мъдра — рече Юки. — По-мъдра от всякога и по-силна, отколкото ще бъдеш, когато станеш жена. След месец-два със сестра ти ще прокървите. Женствеността ограбва силата ви, влюбването ви унищожава, а раждането на дете опира нож в гърлото ви. Никога не си лягайте с мъж; ако не го сторите, няма да ви липсва. Аз обичах самото правене на любов; когато започнах да се любя с баща ви, имах чувството, че се пренасям в божествените селения. Позволих му да ме обсеби изцяло. Копнеех за него ден и нощ. И правех онова, което ми нареждаха… вие сте деца на Племето и трябва да познавате покорството.

Момичетата кимнаха, но не казаха нищо.

— Подчиних се на господаря Кикута и на Акио, за когото трябваше да се омъжа един ден. Но смятах, че моят съпруг ще е Такео и че ще родя неговите деца. Подхождахме си съвършено в уменията, които бяхме наследили от Племето, и аз си мислех, че се е влюбил в мен. Струваше ми се тъй обсебен от мен, както аз от него. После разбрах, че обича Ширакава Каеде — глупаво увлечение, което го накара да напусне Племето и подписа смъртната ми присъда — Юки замълча.

Момичетата също останаха безмълвни. Никога не бяха чували тази версия на историята на своите родители, разказана от жената, която бе изстрадала толкова много заради любовта си към техния баща.

Накрая Мая каза:

— Хисао се противи и не иска да те изслуша.

Мики се наведе, взе си парче месо и го задъвка внимателно, усещайки вкуса на мазнината и кръвта.

— Той не иска да знае кой е — отвърна Юки. — Откъснат е от собствената си природа и затова изпитва ужасна болка.

— Хисао не може да бъде спасен — отсече Мая с възобновен гняв. — Вече е пропит от зло.

Нощта се бе спуснала; луната бе преминала зад планината. Огънят пукаше тихо.

— Вие сте му сестри — рече Юки. — Едната от вас се превръща в котето, което той обича; другата притежава някаква духовна мощ, която се противопоставя на неговата. Ако някога той осъзнае тази своя сила, наистина ще се превърне във въплъщение на злото. Но дотогава може да бъде спасен — тя се приведе напред, при което остави качулката да се смъкне и да открие лицето й. — Щом бъде спасен, аз ще продължа нататък. Не мога да оставя детето ми да убие истинския си баща. Но другият… набеденият, трябва да си плати за бруталното ми убийство.

„Тя е красива, помисли си Мая. Не е като мама, но на мен ми се иска да стана като нея, силна и жизнена. Ще ми се да беше моя майка. Жалко, че е умряла.“

— Сега трябва да спите. Продължавайте да вървите на север. Аз ще ви храня и ще ви упътвам, докато стигнете до Хаги. Ще намерим баща ви и ще го предупредим, докато сме свободни, а после ще спасим Хисао.

Юки уми ръцете им, както бе сторила предишната нощ, но този път ги дари с ласки като истинска майка; докосването й бе осезаемо и реално, не като на дух, но на сутринта момичетата се събудиха сами в пустата гора. Жената призрак отново бе изчезнала.

Мики бе още по-мълчалива от предния ден. Настроението на Мая постоянно се менеше — тя ту се вълнуваше от предстоящата поредна среща с Юки по здрач, ту се поддаваше на страха, че Акио и Хисао са по петите им, или на някакво по-дълбоко безпокойство. Опита се да поприказва с Мики, но отговорите на сестра й бяха лаконични и неудовлетворителни.

— Смяташ ли, че не постъпихме правилно? — попита Мая.

— Вече е твърде късно — отвърна рязко Мики, но после малко поомекна. — Ядохме от нейната храна и приехме помощта й. Нищо не можем да направим; трябва просто да се доберем до дома и да се надяваме, че татко ще се върне скоро.

— Откъде пък си толкова уверена? — попита Мая, раздразнена от сприхавостта на Мики. — Да не би и ти да си повелителка на призраците?