Лиан Хърн - Разгромът

— Аз те сънувах — каза й Мики, бършейки сълзите си с ръка. — Сънувах, че си котето, а аз — неговата сянка. Знаех, че ти се е случило нещо ужасно — помълча известно време и после попита: — Акио нарани ли те?

— Замалко не ме удуши, за да ме накара да млъкна, а после ме удари няколко пъти, нищо повече.

— А Хисао?

Мая започна да крачи все по-бързо, докато накрая вече почти тичаше между сребристозеленикавите стволове. Една усойница изпълзя на пътеката пред тях и се шмугна в гъстия храсталак, а някъде отляво чуруликаше малка птичка. Безжалостното бръмчене на цикадите сякаш се усили. Мики също тичаше. Промъкваха се без усилие между бамбуковите дървета, с уверената стъпка на кошути, но още по-тихо.

— Хисао е повелителят на призраците — рече Мая, когато накрая стръмният склон я принуди да забави крачка.

— От Племето?

— Да. Може да бъде ужасно силен, само че не знае как да управлява това свое умение. Никой не го е учил на друго освен на жестокост. Освен това знае как се правят пушки. Сигурно някой му е показал.

Слънцето се бе спуснало зад високите планински върхове от лявата им страна. От юг по небето вече пълзяха ниски облаци; нямаше да има нито луна, нито звезди. Беше минало много време, откакто бяха изяли оризовите кюфтета при светилището. Както вървяха, момичетата почнаха инстинктивно да се оглеждат за храна — ранни гъби под боровете, крехки бамбукови филизи, папрат, макар че не се намираха лесно. От най-ранно детство в Племето ги обучаваха да живеят от земята, да събират нейните листа, корени и плодове както за храна, така и за отрова. Проследиха звука от бълбукаща вода и откриха планинско поточе, където утолиха жаждата си и намериха малки рачета. Изядоха ги сурови и живи, като изсмукаха покритото с тиня месо от крехките им черупки. Продължиха да вървят в сгъстяващия се здрач, докато стана твърде тъмно, за да виждат пътя. Вече се намираха навътре в гората, където имаше множество оголени скали и паднали дървета, които можеха да им послужат за убежище.

Натъкнаха се на огромен бук, наполовина изкоренен от земен трус или от силна буря. Листата му бяха окапвали години наред и земята наоколо бе застлана с шума като меко легло, а масивният му ствол и корени образуваха нещо като пещера. Между листата дори се намериха жълъди, които все още ставаха за ядене. Момичетата легнаха и се сгушиха едно в друго като животни. В прегръдката на сестра си Мая най-накрая усети как тялото й започва да се отпуска, все едно възвръщаше собствената си цялост.

Не беше сигурна дали изрече думите, или те се оформиха единствено в мисълта й. Хисао обича котето и е негов господар. До нея Мики се размърда леко и рече:

— Мисля, че го знам. Почувствах го край онази къща в Хофу и прекъснах връзката между момчето, което те зовеше, и котето. Едва тогава ти отново стана себе си.

— Освен това майка му винаги е с него. Когато Хисао е с котето, може да разговаря с нейния дух.

Крехкото телце на Мики потръпна.

— Ти видя ли я?

— Да.

От клоните над главите им се обади бухал, който ги стресна така, че и двете подскочиха, а в далечината изпищя лисица.

— Беше ли те страх? — попита шепнешком Мики.

— Не — отвърна Мая и се замисли. — Не — повтори тя, — дори ми стана жал за нея. Принудили са я да се прости с живота си, а после да наблюдава как превръщат сина й в злодей.

— Толкова е лесно да се отдадеш на злото — прошепна Мики.

Във въздуха се усети лека хладина; разнесе се и тихо почукване по листата.

— Заваля — рече Мая.

Още с първите капки дъжд от земята лъхна на влага, която изпълни ноздрите й с мирис на живот, но и на смърт.

— Бягаш ли от него? Освен че си отиваш вкъщи, искам да кажа.

— Той ме търси, зове ме.

— Преследва ли ни?

Мая не отговори направо. Краката и ръцете й потръпваха неспокойно.

— Знам, че татко и Шигеко няма да са се върнали, но мама ще ни закриля, нали? Само да се приберем в Хаги — и ще се почувствам защитена от него.

Но още докато изричаше тези думи, вече се съмняваше в истинността им. Част от съществото й се ужасяваше от Хисао и искаше да избяга, но друга се чувстваше привлечена обратно, копнееше да бъде с него и да броди заедно с него между световете.

„И аз ли започвам да служа на злото? Мая си спомни точиларя, когото бе ранила и ограбила, без дори да се замисли. Татко ще ми се ядоса, помисли си; изпита чувство за вина, което не й хареса, затова го заля със собствения си гняв, за да го потуши. Татко ме е създал; негова е вината, че съм такава. Не трябваше да ме изпраща далеч от дома. Не трябваше да се дели от мен толкова често, докато бях малка. И беше длъжен да ми каже, че има син. Не е трябвало да има син!“