Лиан Хърн - Разгромът

— А съпругата ми… какво е нейното състояние? Сигурно е обезумяла от скръб. Шизука с нея ли е?

— Откакто заминахте, се случиха много ужасни неща — прошепна Ишида. — Съпругата ми също наскоро изгуби син. Изглежда, скръбта я лиши от разсъдък. Седи, без да слага и хапка в уста, пред Дайфукуджи в Хофу и призовава другия си син да въздаде справедливост. Разгневен, Зенко в отговор се оттегли в Кумамото, където събира войска.

— Съпругата и синовете на Зенко са в Хаги — рече Такео. — Без съмнение той няма да пожертва живота им.

— Хана и момчетата вече не са в Хаги — заяви Ишида.

— Какво? Каеде ги е пуснала?

— Владетелю Такео — рече скръбно Ишида, — тя замина с тях. Всички заедно са на път за Кумамото.

— Аха! — възкликна тихо Гемба. — Сега вече знаем какво не е наред — той не се разплака, но на лицето му се изписаха скръб и състрадание. Пристъпи по-близо до Такео, сякаш искаше да го подкрепи чисто физически.

Такео седеше неподвижно, все едно се бе вледенил. Ушите му бяха чули думите, но съзнанието му отказваше да ги проумее. Каеде е напуснала Хаги? Тръгнала е за Кумамото, доброволно се е предоставила в ръцете на мъжа, който бе заговорничил срещу него? Защо й е било да прави подобно нещо? Да го изостави, за да се съюзи със съпруга на сестра си? Не можеше да повярва, че е способна на това. Някаква част от тялото му сякаш бе отсечена, все едно цялата му ръка бе изтръгната. Почувства как духът му залитна към мрака, и видя как този мрак се кани да погълне цялата страна.

— Трябва да отида при нея. Гемба, приготви конете. Къде се намират в момента? Кога са тръгнали?

— Аз поех насам преди две седмици — отвърна Ишида. — Те се канеха да тръгнат няколко дни по-късно, през Цувано и Ямагата.

— Може ли да ги пресрещна в Ямагата? — обърна се Такео към Гемба.

— Това е на седмица езда от тук.

— Ще стигна за три дни.

— Пътуват бавно — обади се Ишида. — Заминаването им се забави, тъй като владетелката Каеде реши да вземе със себе си колкото се може повече от хората ви.

— Но защо? От скръб по смъртта на детето? Нима наистина е загубила разсъдъка си?

— Не виждам друга причина — отвърна Ишида. — Нищо, което й казах, не успя нито да я успокои, нито да я разубеди. Тогава единственото, което измислих, бе да потърся помощта на Аи, затова заминах тайно от Хаги с надеждата да ви срещна на път за вкъщи — той не поглеждаше Такео, в поведението му се четеше и вина, и смущение. — Владетелю Такео… — подхвана той, но Такео не му позволи да продължи.

Мисълта му внезапно препусна в търсене на отговори, спореща, умоляваща, обещаваща каквото и да е на който и да е бог, само Каеде да не го е изоставила.

— Хироши е тежко ранен, Шигеко леко — рече Такео. — Киринът сигурно също се нуждае от вашето внимание. Погрижете се за тях по най-добрия начин и веднага щом са в състояние да пътуват, ги доведете в Ямагата. Аз тръгвам за там незабавно, за да установя лично какво се е случило. Минору, веднага изпрати съобщение на Мийоши Кахей, уведоми го за заминаването ми — той млъкна и се взря в Гемба самотен и неутешим. — Трябва да се подготвя за битка със Зенко. Но как бих могъл да се сражавам срещу собствената си съпруга?

В Хофу приливът в началото на петия месец, който предхождаше лятото, настъпи след пладне, в часа на коня 19 19 От 11,00 до 13,00 часа. — Б.пр. . Пристанището се намираше в най-оживения си период — кораби заминаваха и пристигаха в неспирен поток, възползвайки се от лекия западен вятър, който ги откарваше до Акаши натоварени с продукция от Трите провинции. Гостилници и странноприемници бяха претъпкани с новопристигналите, които пиеха, обменяха вести и истории за пътешествия, изразяваха своя потрес и съжаление за смъртта на Муто Таку, дивяха се на чудото, което се случваше с майка му, хранена от птици в Дайфукуджи, и изказваха възмущението си от Араи Зенко, проявил такава липса на синовен дълг и такова презрение към боговете, за което без съмнение щеше да бъде наказан. Робството под управлението на Тохан и Ногучи и до днес ги изпълваше с ненавист и те нямаха никакво желание да се върнат към онези дни под властта на Араи. Заминаването на Зенко от града бе съпроводено с подигравателни възгласи и други проявления на недоброжелателност — стражите му в края на дългата колона дори бяха замеряни с боклуци, а в някои случаи и с камъни.

Мики и Мая не видяха почти нищо от това отношение; те тичаха невидими, без посока през тесните улички с една-единствена цел — да се озоват колкото се може по-далеч от Хисао и Акио. Дори и на малко разстояние от морето жегата ставаше непоносима; градът бе пропит с миризма на риба и гнили водорасли, а заради тъмните сенки, които се редуваха с ярко слънце, губеха ориентация. Мая вече бе изтощена след безсънната нощ, след срещата с Хисао и разговора с жената призрак. Докато тичаха, тя напрегнато поглеждаше назад, убедена, че Хисао щеше да я преследва; никога нямаше да я остави да си иде. А и Акио сигурно вече бе научил за котето. „Хисао ще бъде наказан“, помисли си, но не беше наясно дали идеята й харесваше, или й причиняваше болка.