Лиан Хърн - Разгромът

Първият рязък удар нагоре улучи стъпалото на Коно и замалко не го отсече; благородникът изкрещя, обърна коня си и пое обратно; този път Такео се озова от дясната му страна. Приведе се, за да избегне острието, и щеше отново да нанесе удар нагоре, този път целейки се в китката на Коно, но чу как със свистене мечът на втория конник се устреми към гърба му, раздвои образа си и се претърколи назад, като внимаваше да не се нарани със собствения си меч. Сега копитата на конете трополяха около него. Той се помъчи да намери опора в калта. Собствените му пешаци се бяха втурнали напред с копия в ръце; нечий кон рухна досами него, а ездачът му падна с главата надолу в калта, вече мъртъв.

В небето точно над главите им проблесна светкавица и дъждът се усили още повече. През неспирното му барабанене Такео долови един по-различен звук — лека призрачна музика, която се разнесе над равнината. В първия миг не схвана смисъла му. После навалицата около него взе да оредява. Той се изправи, опитвайки се да избърше с дясната си ръка дъжда и калта от очите си.

Конят от Маруяма го подмина; Коно се бе вкопчил в гривата му, а от крака му продължаваше да струи кръв. Той сякаш не забеляза Такео, устремил поглед в спасителния проход.

„Те отстъпват“, помисли си Такео, без да може да повярва, а звукът от раковината бе удавен в тържествуващ рев, когато воините около него се втурнаха напред да преследват побягналите врагове.

Някогашните низвергнати преминаха през бойното поле, за да се справят с ранените коне и да погребат мъртвите. Когато труповете на загиналите бяха поставени в редици за оглед, Кахей, Гемба и Такео ги обходиха и определиха самоличността на онези, които познаваха, а Минору записваше имената им. Колкото до хората на Сага, те бяха твърде много, за да бъдат разпознати; погребаха ги бързо в една огромна яма в средата на равнината. Вземането на глави бе забранено. Почвата бе камениста и гробовете бяха плитки. Над тях вече кръжаха гарвани, които изникваха от дъжда на огромните си черни крила, грачейки един към друг от канарите. През нощта бродеха лисици, а Такео знаеше, че след като хората си отидат, към тях ще се присъединят и по-свенливите вълци, които ще пируват цяло лято.

Коловете от защитните ограждения бяха измъкнати и част от тях бяха използвани за направата на носилки, с които да пренесат ранените обратно до Инуяма. Останалите послужиха за изработката на бариера през прохода; Сонода Мицуру и около двеста от хората му останаха да я охраняват. Вечерта на следния ден, когато мъртвите вече бяха погребани, а защитниците бяха заели местата си и нямаше признаци за завръщането на Сага, битката, изглежда, наистина бе приключила. Кахей даде заповед за отдих; мъжете свалиха броните си, оставиха оръжията си и тутакси потънаха в сън.

Дъждът бе отслабнал и откакто раненият Сага Хидеки бе дал заповед за отстъпление, само ръмеше. Такео крачеше между заспалите мъже, както по-рано между мъртвите, долавяше тихото почукване на дъждовните капки по листата и камъните, далечния плисък от водопада, вечерните трели на птиците и усещаше как влагата чертае низ от мъниста по лицето и косите му. Цялата дясна страна на тялото му — от рамото до петата, го болеше неистово, а облекчението от постигнатата победа бе помрачено от скръбното съзнание за нейната цена. Знаеше освен това, че грохналите войници можеше да спят само до разсъмване, след което щяха да ги свикат за похода обратно до Инуяма и от там за Средната провинция, за да предотвратят бунта на Зенко на Запад. Той самият бе обзет от дълбока тревога и желаеше да се завърне у дома колкото се може по-скоро; предупреждението на Гемба за някакво неизвестно събитие, което бе нарушило хармонията на управлението му, сега се завърна, за да го терзае. Можеше да означава единствено че нещо се бе случило с Каеде…

Хироши бе преместен в шатрата на Кахей, която предлагаше най-голямо удобство и най-добра защита от дъжда. Такео намери дъщеря си там — бе почти неузнаваема, все още в бойни одежди, с окаляно лице и превързан крак.

— Как е той? — попита Такео и коленичи до Хироши, забелязвайки бледността и повърхностното дишане.

— Още е жив — отвърна Шигеко глухо. — Струва ми се, че е малко по-добре.

— Утре ще го пренесем в Инуяма. Лекарите на Сонода ще се погрижат за него — каза го с увереност, макар и самият той да не смяташе, че Хироши ще издържи пътуването. Шигеко кимна безмълвно. — Ти ранена ли си?