Лиан Хърн - Разгромът

Тъй като нямаха път за отстъпление, хората на Сага се отбраняваха още по-отчаяно. В една от контраатаките Кери рухна на земята; от врата и хълбока му бликаше кръв. Хироши влезе в ръкопашен бой с други двама останали без коне воини. Подхлъзна се в калта и падна на едно коляно. Първият меч се устреми към него, но той успя да вдигне оръжието си и да парира удара. Когато вторият меч вече се спускаше, за да го посече, той видя как Сакаи се хвърли, за да посрещне безмилостното острие. Кръвта — неговата и на Сакаи — го заслепи. Тялото на другаря му го притисна в калта, а противниците им ги стъпкаха, преминавайки през тях. За момент го обзе неверие, че ще загине по този начин, но после болката го връхлетя и го погълна.

Гемба намери Хироши по здрач почти мъртъв от загуба на кръв. Раните по главата и нозете му бяха почнали да гноясват в калта и влагата. Гемба ги почисти колкото можа, спря кръвта и го отнесе в тила при останалите ранени. Между тях бе и Такео; рамото и ръката му бяха посечени дълбоко, но не опасно, вече бяха измити и покрити с хартиени превръзки. Шигеко бе невредима, пребледняла от изтощение. Гемба й каза:

— Намерих го. Жив е, но едва ли ще оцелее. Върху него лежеше трупът на Сакаи. Вероятно му е спасил живота — и положи ранения на земята.

Запалиха лампи, но те пушеха и тлееха на дъжда. Такео коленичи до Хироши, хвана ръката му и взе да го вика:

— Хироши! Скъпи приятелю! Не ни изоставяй! Бори се! Бори се!

Клепачите на Хироши трепнаха. Дишането му бе повърхностно и забързано, а кожата му бе покрита с пот, примесена с дъжд. Шигеко коленичи до баща си.

— Не може да умира! Не бива да умира!

— Засега се държи — рече Гемба. — Виждате колко силен е.

— Ако преживее нощта, има надежда — съгласи се Такео. — Рано е да се отчайвам.

— Колко ужасно е всичко — прошепна Шигеко. — Непростимо е да се отнема човешки живот.

— Това е пътят на воина — рече Гемба. — Воините се сражават и умират.

Шигеко не отвърна, но от очите й се стичаха сълзи.

— Колко още може да понесе Сага? — обърна се Кахей към Такео по-късно същата вечер, преди да си откраднат кратък отдих и да поспят. — Това е лудост. Жертва хората си за нищо.

— Сага е човек с огромна гордост — отвърна Такео. — Не познава поражението. И никога не би приел дори мисълта за него.

— Как бихме могли да го убедим? Можем да му противостоим безкрайно… надявам се, че си впечатлен от войниците си; по мое мнение те са невероятни… но не можем да избегнем многочислените жертви. Колкото по-скоро сложим край на сражението, толкова по-голяма е вероятността да спасим ранените. Като бедния Сугита — добави той. — И теб, разбира се. Треската при тези противни условия е неизбежна, без слънце, което да суши и да лекува. Утре трябва да си почиваш, не бива да влизаш в сражение.

— Не е сериозно — отвърна Такео, макар че през целия ден болката непрестанно се усилваше. — За щастие отдавна съм свикнал да използвам лявата си ръка. Нямам намерение да оставам извън битката… не и преди Сага да умре или да побегне обратно към столицата!

Шигеко остана с Хироши цяла нощ, обливайки го със студена вода, за да овладее треската. На сутринта той беше още жив, но трепереше неистово, а тя не можеше да намери нищо сухо, за да го сгрее. Кипна чай и се опита да го накара да пие, разкъсвана между желанието си да остане с него и порива да се върне на бойното поле, за да застане редом с Гемба и да посрещне следващата яростна атака на Сага. Временните заслони, издигнати за ранените, капеха непрестанно; земята под тях бе подгизнала. Маи бе прекарала цяло денонощие тук и Шигеко я повика. Тя коленичи до Хироши и положи длан върху челото му.

— Ах, той замръзва! — възкликна тя. — Ето как топлим болните в Племето — и тя легна и внимателно притисна тяло в неговото. — Легни от другата му страна — нареди на Шигеко, която побърза да се подчини. Двете застинаха безмълвни и останаха така, докато температурата на ранения започна да се покачва отново. — А ето как лекуваме рани — Маи отстрани превръзките, прокара език по ръбовете разсечена плът и ги покри със слюнка. Шигеко стори същото, усещайки вкуса на кръвта му, овлажнявайки раните със слюнка, все едно си разменяха целувки. Маи рече глухо: — Той ще умре.

— Не! — възкликна Шигеко. — Как смееш да го казваш?

— Има нужда от подходящи грижи. Не можем да правим това ден и нощ. Ти трябва да се биеш, а аз — да се грижа и за други, които имат повече шанс.

— Как можем да сложим край на сражението?