Лиан Хърн - Разгромът

Маи прошепна в ухото й:

— Сега, докато е изправен. Няма да имаш друга възможност!

Шигеко пое дълбоко дъх и премисли всяко движение. Щеше да използва най-близкия бор, за да се хване за него и да се изправи на крака. Щеше да стъпва в основата на стволовете; повърхността на скалата щеше да е хлъзгава, тъй че щеше да й се наложи да пази равновесие, докато смъква лъка от рамото си и изважда стрелата от колчана. През последните два дни бе упражнявала това движение хиляда пъти и нито веднъж не бе пропуснала целта.

Отново хвърли поглед към Сага и отбеляза уязвимите му места. Лицето му бе открито, очите му святкаха свирепо, а бялата кожа на врата му светлееше.

Шигеко се изправи — лъкът й се изви, стрелата избръмча и разпръсна дъждовните капки около себе си. Сага хвърли поглед към нея и се отпусна тежко на стола. Мъжът зад него се хвана за гърдите, когато стрелата проби бронята му. Разнесоха се викове на изненада и потрес и в следващия миг тя попадна под обстрела им; една стрела профуча покрай нея, заби се в боровото дърво и запрати тресчици кора в лицето й; друга удари камъка в нозете й. Усети рязък отпор, все едно се бе препънала в пръчка, но не почувства болка.

— Залегни! — извика й Маи.

Шигеко обаче не помръдна, нито Сага престана да се взира в нея. Тя извади малкия лък изпод дрехата си и настани една от миниатюрните си стрели. Перата на хоо проблеснаха със златистите си багри. „Сигурно ще умра“, помисли си и я пусна да лети като копие към очите му.

Проблесна ослепителна светлина, все едно небето бе разсечено от светкавица, и въздухът между тях сякаш внезапно се изпълни с пърхане на огромни крила. Около Сага хората му захвърлиха лъковете си и закриха очи; единствено той остана с вдигната глава, вперил взор в летящата към него стрела, която се заби в лявото му око, и той бе заслепен от собствената си кръв.

Същата сутрин Кахей през цялото време се сражаваше на южния фланг, където бе увеличил броя на хората си, опасявайки се, че войската на Сага може да направи опит за обход на лагера от същата страна. Въпреки изпълнените с увереност думи, които бе отправил към Такео предишната нощ, той бе разтревожен и се питаше още колко време войниците му, лишени от сън, можеха да удържат на атаките, които сякаш нямаха край. Изруга дъжда, който бе направил непотребно най-мощното им оръжие, и си припомни последните часове от битката при Яегахара, когато армията на Отори, осъзнавайки предателството и неизбежното си поражение, се бе сражавала с отчаяна и безумна свирепост, докато почти никой не бе останал на крака. Собственият му баща бе един от малцината оцелели… нима семейната история щеше да се повтори, нима и той бе осъден да се върне в Хаги с вести за съкрушително поражение?

Страховете само разпалиха решимостта му да постигне победа.

Такео се сражаваше в средата, напрегнал сетни сили, за да превъзмогне умората и болката. Сам се дивеше на решимостта и на дисциплината на сражаващите се около него. При едно внезапно затишие, когато войската на Сага за пореден път бе отблъсната, той сведе поглед към Тенба и видя, че конят кърви; гърдите му бяха разсечени от нечие острие и струящата от прореза тъмна кръв се размиваше в подгизналия му косъм. Сражението временно бе прекратено и сякаш едва сега осъзнал, че е ранен, конят започна да трепери стъписан. Такео се смъкна от седлото и нареди на един от пешаците да го отведе в лагера, след което се приготви да посрещне следващата атака пеша.

Отряд конници приближаваха в галоп откъм прохода; животните подскачаха във въздуха в усилие да не стъпчат падналите. Мечовете проблясваха, посичайки пешаците, които се оттегляха към издигнатите от тях бариери, а стрелците, разположени на северната страна, пуснаха облак стрели. Множество попаднаха в целта, но нямаше как Такео да не забележи, че те бяха много по-малко от предишния ден, както и че изтощението от битката подриваше войската му. Също както Кахей, той бе почнал да губи увереност в победата. С още колко души разполагаше Сага? Попълненията изглеждаха безкрайни, хората бяха свежи и отпочинали… също като конниците, които всеки миг щяха да го връхлетят.

С известна изненада разпозна във водача им Коно. Видя жребеца от Маруяма, който му бе поднесъл в дар, използван сега срещу него, и изпита парещ гняв. Бащата на този човек замалко не бе съсипал живота му; синът бе заговорничил срещу него, бе лъгал, бе дръзнал да му заяви възхищението си, докато в същото време бе действал за свалянето му от власт. Стисна Джато по-здраво, без да обръща внимание на растящата болка, която прониза ръката му от лакътя до рамото, и отскочи чевръсто встрани, за да се озове от лявата страна на благородника.