Лиан Хърн - Разгромът

— Мъжете обичат битките — отвърна Маи. — Но в един момент дори и на най-яростните им омръзват, особено ако са ранени — тя хвърли поглед към Шигеко над лежащия Хироши. — Рани този Сага и ще видиш как ще си загуби ищаха да се бие. Рани го тъй тежко, както е поразен Хироши, и ще видиш как ще хукне обратно към Мияко да си търси доктори.

— А как да се добера до него? Той не се появява на бойното поле, а направлява хората си отдалеч.

— Ще ти го намеря — обеща Маи. — Сложи някакви неугледни дрехи и си приготви най-мощния лък и стрели. Няма какво повече да се направи за владетеля Хироши — добави тя, когато видя, че Шигеко се колебае. — Сега е в ръцете на боговете.

Шигеко я послуша, уви някакво парче плат около главата и врата си, нацапа челото и страните си с кал и стана неузнаваема. Взе лъка, с който се бе сражавала, опъна отново тетивата му и сложи в колчана десет нови островърхи стрели, окичени с орлови пера. Докато чакаше Маи да се върне, седна до Хироши. Наплиска лицето му и му даде вода, тъй като той отново изгаряше от температура. Същевременно се опитваше да успокои мислите си, както я бяха обучавали в Тераяма самият Хироши и останалите учители. „Любими учителю, скъпи приятелю, зовеше го тя безмълвно. Не ме изоставяй!“

Битката се разрази отново, дори с още по-голяма безпощадност; до лагера на ранените достигаха яростни викове, писъци и стенания, звън на стомана и тропот на конски копита, но двамата сякаш бяха недосегаеми, обгърнати от тишина, и Шигеко усети как душите им се сливат. „Няма да ме изостави“, помисли си. Обзета от внезапен порив, изтича до шатрата си, извади от багажа си малкия лък и стрелите с пера на хоо , мушна ги в дрехата си, метна големия лък на лявото си рамо, а колчана със стрели — на дясното.

Когато се озова обратно при ранения, Маи се беше върнала.

— Къде се изгуби? — попита момичето. — Помислих, че отново си отишла на бойното поле. Хайде, трябва да побързаме.

Шигеко се запита дали не бе редно да уведоми Гемба къде отива, но когато изкачи склона и зърна вихрещата се битка, осъзна, че изобщо няма да го открие в тази бъркотия. Сега стратегията на Сага, изглежда, бе да залее позициите на Отори с още по-многочислена войска. Новите му войници бяха свежи и отпочинали; армията на Отори се биеше от два дни.

„Колко време могат да удържат на набезите им?“, запита се тя, докато следваше Маи покрай южния край на равнината с вече притъпени чувства от вида на толкова много трупове. Отори бяха изтеглили ранените и труповете в тила си, но хората на Сага лежаха там, където бяха паднали, и гледката, която представляваха, усилваше ужаса и суматохата. Ранените коне се опитваха да се изправят на крака; неколцина от тях успяха и поеха в тръс на югозапад, несигурни и куцащи, влачейки скъсаните си юзди в калта. Шигеко ги проследи с поглед и видя, че се спряха точно пред лагера на Отори. Сведоха глави и захванаха да пасат, все едно се намираха в някаква ливада далеч от бойното поле. Малко по-нататък зад тях се виждаше киринът. През последните два дни тя почти не се бе сещала за него; никой нямаше време да му направи ограждение. Бе завързан с въжета при коневръза и изглеждаше някак смален и изоставен на проливния дъжд. Можеше ли да оцелее в това изпитание и после по време на дългия път до Средната провинция? Изпита мъчителна жал към него, тъй самотен и далеч от своя дом.

Двете момичета се промъкнаха зад скалите и канарите, които заобикаляха равнината. Тук шумът от битката долиташе далечен и глух. Наоколо във всички посоки се издигаха зъберите на планината. Земята беше камениста и хлъзгава; често им се налагаше да пълзят на четири крака по огромните камъни. Понякога Маи избързваше, давайки й знак да я изчака. Шигеко се свиваше в заслона на някоя скала, по която се стичаха капки дъжд, и оставаше там тъй дълго, че й се струваше цяла вечност, като се питаше дали всъщност не е загинала в битката и вече не е призрак, блуждаещ между двата свята.

Маи изникваше от мъглата, самата тя подобна на привидение, и без да каже нито дума, я повеждаше нататък. Накрая стигнаха до голяма скала, която двете изкатериха, дращейки като маймуни нагоре по южната й страна. Във върха й се бяха вкопчили два осакатели бора, чиито извити и уродливи корени представляваха нещо като естествена ограда.

— Стой долу — прошепна й Маи.

Шигеко приклекна в единия край, така че да може да надникне през корените на изток към входа на прохода. Ахна и се притисна до камъка. Точно пред тях видя Сага, кацнал на подобна скала, от която наблюдаваше бойното поле под себе си. Стоеше под огромен чадър върху елегантно полиран походен стол, в пълно бойно снаряжение в черно и златисто. Шлемът му бе украсен с два златни рога, които наподобяваха върховете близнаци от герба му, изрисуван върху веещите се наоколо черно-бели флагове. Редом с него стояха неколцина от офицерите му, също толкова бляскави и чисти въпреки дъжда, заедно с един свирач на раковина и бързоноги вестоносци, готови да отнесат заповедите му. Точно под тях върволица от паднали валчести камъни образуваха естествени стъпала към прохода. Чевръсти войници търчаха нагоре-надолу по тях и му съобщаваха за хода на битката. Шигеко дори го чу как издаваше заповедите си с едва сподавяна ярост. След малко надникна повторно и го видя изправен да крещи и да жестикулира, стиснал бойно ветрило в ръка. Офицерите му отстъпиха назад, сякаш отблъснати от силата на гнева му, и неколцина тутакси се втурнаха надолу по каменната стълба, за да се хвърлят в битката.