Лиан Хърн - Разгромът

Там имаше надгробни камъни, занемарени и покрити с мъх. Мая си помисли, че не бива да ги осквернява, затова се изкатери по страничния зид и се облекчи в заслона му. Докато се прехвърляше обратно през зида, земята се разтресе и тя усети как камъните под ръцете й се плъзгат встрани. Почти се строполи на земята замаяна. Върховете на кедрите все още трепереха. В този миг бе обзета от непреодолимо желание да се превъплъти в котето и изпита някакво непознато чувство, което я разстрои и изпълни с раздразнение.

Щом видя Мики, която продължаваше да стои до водоема, бе поразена колко бе отслабнала сестра й. Това също я подразни. Не желаеше да се притеснява за Мики — искаше нещата да си бъдат както преди, когато близначките сякаш деляха едни и същи мисли. Не искаше Мики да й противоречи.

— Хайде — рече тя. — Трябва да тръгваме.

— Какъв ни е планът? — попита Мики, докато ставаше.

— Да се приберем у дома, разбира се.

— И ще изминем целия път пеша?

— Имаш ли по-добра идея?

— Можем да получим помощ от някого. Докато бях с Шизука, ни съпровождаше един мъж — Бунта. Той би могъл да ни помогне.

— Муто ли е?

— Имаи.

— Никой от тях вече не заслужава доверие — отсече презрително Мая. — Трябва да се справим сами.

— Пътят е дълъг — възрази Мики. — Отне ни седмица да пристигнем от Ямагата, а яздехме открито, с двама мъже, които ни помагаха. От Ямагата до Хаги са десет дни, и то по пътя. Ако тръгнем пеша и се крием, ще ни трябва три пъти повече време. И как ще си намираме храна?

— Както досега — отвърна Мая, докосвайки скрития нож. — Ще я крадем.

— Добре — примири се Мики, макар и неохотно. — По междуградския път ли ще вървим? — тя махна към прашния път, който криволичеше през оризищата, все още яркозелени, и водеше към гористите хълмове на планината.

Мая хвърли поглед към обичайните пътуващи, които се движеха в двете посоки — воини на коне, жени с грамадни шапки и воали, които ги предпазваха от слънцето, свещеници с тояги и купички за подаяния, търговци на едро и дребно, поклонници. Всеки от тях можеше да се опита да ги задържи или в най-добрия случай — да им зададе неудобни въпроси. Или пък можеше да се окажат членове на Племето, вече предупредени да внимават за тях. Погледна назад към града, без да може да се отърси от усещането, че Хисао и Акио са по петите им. Сърцето й трепна и тя осъзна, че Хисао й липсва, че копнее да го срещне отново. „Но аз го мразя? Как е възможно да искам да го видя пак?“ Опитвайки се да скрие чувствата си от Мики, попита:

— Макар че съм в момчешки дрехи, за всеки е ясно, че сме близначки. Нали не искаме хората да ни зяпат и да ни одумват. Ще минем през планината.

— Ще умрем от глад — възрази Мики — или ще се изгубим. Хайде да се върнем в града. Да отидем и да намерим Шизука.

— Тя е в Дайфукуджи — рече Мая, спомняйки си думите на младата прислужничка. — На пост и молитва. Не можем да се върнем. Акио сигурно е там и ни чака — до момента напрежението вътре в нея бе нараснало до такава степен, че тя вече чувстваше как той я призовава, как я търси. Долови гласа му и скочи стъписана. Ела при мен! Думите прозвучаха като шепот, долетял нейде от потъналата в сенки гора. — Чу ли? — попита тя и сграбчи Мики за ръката.

— Какво?

— Гласът. Това е той.

Мики стана и се заслуша.

— Нищо не чувам.

— Да тръгваме — подкани я Мая и вдигна поглед към небето. Слънцето вече бе преминало най-високата си точка и клонеше на запад. Междуградският път вървеше почти право на север, през някои от най-плодородните земи на Трите провинции, следвайки коритото на реката чак до Цувано. От двете страни на долината се простираха оризища, в които тук-там се забелязваха ферми или колиби. Пътят минаваше по западната страна до моста при Киби. Имаше и един нов мост, точно преди сливането с река Ямагата. Реката често прииждаше и заливаше равнината, но след ден път в северна посока от Хофу ставаше плитка, с пенести бързеи, които се носеха по каменисто корито.

И двете момичета бяха пътували по този път; Мики бе минала по него съвсем скоро, само преди няколко дни, а Мая — предишната есен с Таку и Сада.

— Питам се къде ли са кобилите — рече тя на Мики, когато напуснаха укритието на дърветата и излязоха на следобедната жега. — Аз ги загубих.

— Какви кобили?

— Онези, които Шигеко ни даде да яздим от Маруяма.

Щом започнаха да се катерят нагоре по склона в бамбуковите горички, без да се впуска в подробности, Мая разказа на сестра си за нападението и за смъртта на Таку и Сада. Когато свърши, Мики плачеше беззвучно, но очите на Мая бяха сухи.