Лиан Хърн - Разгромът

Двамата излязоха в светлата лятна вечер да огледат позициите; съпровождаха ги стражи с димящи факли в ръце. Бялата луна бе почти пълна, но по небето се носеха разпокъсани тъмни облаци и на запад проблясваха светкавици. Гемба седеше със затворени очи под малко кипарисово дърво близо до водоема, от който се снабдяваха с вода; очевидно се бе пренесъл някъде далеч от суматохата, царяща в лагера край него.

— Може би брат ти ще успее да прогони дъжда — рече Такео не само за да повдигне собствения си дух, но и за да ободри Кахей.

— Дъжд или не, трябва да сме готови във всеки момент да посрещнем атаката им — отвърна Кахей. — Днес вече си водил една битка. Аз ще бдя, докато ти и хората ти поспите малко.

Тъй като се намираше в лагера от петия месец, Кахей си бе създал известни удобства.

Такео се изми, хапна малко и после се опъна под копринените дипли на шатрата. Заспа незабавно и сънува Каеде.

Намираха се в странноприемницата в Цувано, в нощта на годежа й с Шигеру. Видя я такава, каквато бе на петнайсет години — с гладко лице и шия без белези, с гъсти коси, подобни на черна коприна. Лампата помежду им премига, когато тя се взря в ръцете му и после вдигна очи към лицето му. В съня му тя бе годеницата на Шигеру и едновременно с това негова съпруга; той й връчи годежните дарове и в същия миг се пресегна и я притегли към себе си. Щом усети любимото тяло в ръцете си, чу пукот на огън и осъзна, че в бързината бе съборил лампата. Стаята бе обхваната от пламъци; пожарът погълна Шигеру, Наоми, Кенджи…

Събуди се, усещайки мириса на изгоряло в ноздрите си. Дъждът вече плискаше през покрива, светкавици обгаряха лагера с внезапното си неземно сияние, гръмотевици раздираха небето.

След като Такео преряза копринения шнур, киринът продължи да тича без посока през долината, но нозете му не бяха пригодени за каменистия терен и скоро вече едва крачеше, накуцвайки. Шумът зад него го изпълваше с тревога, но пред себе си усещаше мириса и виждаше силуетите на непознати мъже и коне. Осъзнаваше, че хората и конят, които познаваше и обичаше най-много, се намираха зад него, тъй че ги зачака с обичайното си търпение и покорство.

Шигеко и Гемба го намериха и го отведоха в лагера. Шигеко бе потисната; не продума дума нито докато сама разседлаваше Ашиге и го връзваше на един от коловете, нито по-късно, когато се зае да се грижи за кирина, докато Гемба донесе сено и вода.

Бяха заобиколени с войници от лагера, петимни за информация, пълни с въпроси за битката, за Сага Хидеки и за войската му, за това, дали можеха да очакват скоро следващото сражение, но Гемба ги отпрати с обяснението, че първо трябва да уведоми Кахей и че владетелят Отори е точно зад тях.

Шигеко видя баща си да влиза в лагера. Зад него на коня му седеше Маи — момичето Муто, а редом с него яздеше Хироши. За момент двамата й се сториха като непознати, изцапани с кръв, свирепи, с лица, на които все още бе изписана яростта на битката. Маи имаше същото изражение, чертите й бяха загубили всякаква женственост. Хироши пръв скочи от седлото и протегна ръце, за да свали момичето от гърба на Тенба. Такео слезе от коня си и докато поздравяваше Кахей, Хироши хвана юздите на двата жребеца, но остана още известно време и размени няколко думи с Маи.

Шигеко съжали, че не притежава остър слух, за да чуе какво си говореха, а после мислено се скастри за чувството, което подозираше, че е ревност. Беше му позволила дори да помрачи облекчението й, че баща й и Хироши са невредими.

Тенба надуши кирина и изцвили високо. Хироши го погледна и тя видя изражението, което уми лицето му и го преобрази мигновено в мъжа, когото познаваше и обичаше. „Ще се омъжа единствено за него.“

Той се сбогува с Маи и отведе двата коня при коловете, където завърза своя Кери до Ашиге, а Тенба — до кирина.

— Сега всички са щастливи — рече Шигеко, когато животните се нахраниха и напиха. — Имат си храна, отново са с другарите си, забравили са ужасите на днешния ден… Не знаят какво ги очаква утре.

Гемба ги остави с обяснението, че има нужда известно време да се усамоти.

— Отива да се зареди със сила според Пътя на хоо — каза Шигеко. — И аз трябва да сторя същото. Но имам чувството, че съм изневерила на всичко, което съм усвоила от учителите — тя се извърна, за да скрие внезапно напиращите в очите й сълзи. — Не знам дали съм убила някого днес — продължи глухо. — Но стрелите ми уцелиха мнозина. Целта ми беше истинска, нито една стрела не пропусна мишената. Не исках да нараня кучетата, но нямах нищо против да го причиня на тези мъже. Изпитах радост, когато кръвта им бликаше. Колцина ли са мъртвите сега?