Лиан Хърн - Разгромът

За миг кръвта му се смрази. Не се страхуваше от смъртта; толкова пъти се бе разминавал на косъм с нея, че не го плашеше; освен това се бе убедил, че никой освен сина му не можеше да сложи край на живота му; сега неочаквано за самия себе си изпита смътен ужас от куршума, който убиваше отдалеч, от това метално топче, което пронизваше и плът, и кост. „Ако ми е писано да умра, нека да е от меч, помоли се той в мига, когато отекна нова гръмотевица, макар че, умра ли от пушка, това ще е просто справедливост, тъй като аз ги въведох и аз ги разработих.“

Свикнал да не смесва воинските си умения с уменията на Племето, не бе използвал способността си да става невидим, докато язди, или поне не си спомняше. Пусна юздите на коня върху врата му и измъкна нозе от стремената, за да няма и най-малък признак за наличие на ездач. Запита се какво ли си мислеха наблюдателите, виждайки как конят и киринът напредват през долината. Дали им изглеждаха като част от някакъв сън или от оживяла древна легенда? Черният кон, чиято грива и опашка блестяха тъй ярко, с украсено седло, с висящ на хълбока меч и киринът — снажен и непознат, с дълъг врат и странно нашарена кожа.

Такео долови тихо бръмчене на стрела; Тенба също го чу и се сепна, при което Такео едва успя да запази равновесие, тъй като от внезапното движение се изхлузи от седлото. Не искаше да се строполи като Коно или да загуби невидимост поради липса на концентрация. Забави дишането си и остави тялото си да следва движенията на коня, сякаш бяха едно цяло.

Стрелата се заби в земята на няколко метра пред него. Не беше предназначена за животните, а беше пусната с цел да изследва природата им. Такео остави Тенба да препуска, след което го стисна леко с нозе, подтиквайки го да продължи напред, благодарен на коня за отзивчивостта и за връзката помежду им. Киринът ги следваше хрисимо.

От дясната страна прозвуча вик, който идваше от северната част на долината. Тенба наостри уши и ги обърна по посока на звука. В този момент от южната страна някой извика в отговор. Тенба се спусна в галоп, а киринът го последва с характерните си дълги скокове.

Един след друг войниците взеха да напускат укритията си и да се спускат тичешком надолу. Бяха лековъоръжени — бяха предпочели подвижността и бързината пред пълното бойно снаряжение, разчитайки на кратка и успешна засада. Бяха въоръжени предимно с лъкове и с няколко пушки, които сега оставиха настрана.

Тенба изпръхтя, уплашен от тях, все едно бяха глутница вълци, и се устреми напред, вече в галоп. Това накара нови войници да наизлязат и да се втурнат още по-бързо, опитвайки се да пресекат пътя на животните преди края на долината. Такео усети, че вече се спускат — бяха превалили хълма и сега пред него се откри просторна гледка. Видя под себе си равнината, в която чакаше армията на Кахей.

Навсякъде около него се носеха викове, тъй като войниците окончателно се бяха отказали от идеята да се укриват и сега се надпреварваха кой пръв ще хване юздите на бойния кон и ще го обяви за свой. Отпред, в празното пространство между канарите, изникнаха петима-шестима конници. Тенба препускаше в галоп като жребец, съпровождащ кобили, с оголени зъби, готов да хапе; заради огромните си крачки киринът изглеждаше така, все едно се носеше над земята. Такео чу свистенето на още една стрела, която профуча покрай него и падна върху врата на коня, заплитайки се в пищната грива, видя и първия войник, който рухна с пронизани гърди. Зад гърба си различи тропот на копита, когато собствената му войска нахлу в долината.

Въздухът се изпълни с ужасния звук от летящи стрели, който наподобяваше плясък на криле. Войниците твърде късно осъзнаха грешката си и се втурнаха обратно към прикритието на скалите. Един рухна тутакси със забит в окото звездообразен нож, при което останалите се засуетиха и попаднаха под новия дъжд от стрели. Или Тенба и киринът се намираха извън техния обсег, или мерникът на стрелците му бе безупречен, защото, макар и да чуваше как стрелите се сипят наоколо, нито една не уцели животните. Конниците изникнаха пред него с извадени мечове. Той потърси стремената, тикна нозе в тях, напрегна мишци и измъкна Джато с лявата си ръка, възвръщайки очертанията си в мига, в който замахна с меча наляво и събори първия конник с един-единствен удар, разсичайки гърлото и гърдите му. Изпъна се, пренасяйки тежестта си върху задната част на седлото в опит да забави галопа на Тенба, като в същия миг сряза шнура, с който киринът бе завързан за коня, и животното продължи тромавия си бяг. Тенба, вероятно припомняйки си за какво е бил подготвен, се спря и се обърна, за да застане с лице към конниците, които го обграждаха.