Лиан Хърн - Разгромът

— Ако стигне до падането на нощта, ще е късметлия.

— Колцина са в прохода?

— Между петдесетина и стотина. Нямахме кой знае колко време да броим.

— Значи горе-долу сме равни — отбеляза Хироши. — Но пък те разполагат с всички преимущества, които им предоставя теренът.

— Твърде късно е да ги сварим неподготвени, но поне можем ли да ги заобиколим по фланга? — попита Такео.

— Единствената ни надежда е да ги примамим на открито — отвърна Хироши. — И тогава вече можем да се разправим с тях… вие с господарката Шигеко ще трябва да яздите с пълна скорост, докато ние ви прикриваме.

Известно време Такео размишлява в мълчание, после прати Сакаи напред със заповед към охраната да спрат на значително разстояние от прохода и да се скрият. Той самият настигна Шигеко и Гемба.

— Трябва да си поискам коня обратно — каза той. — Имам план, как да ги измъкнем от скривалището им.

— Да не би да смяташ да отидеш сам? — попита Шигеко, докато слизаше от Тенба, за да поеме юздите на Ашиге от баща си.

— Ще отида с Тенба и кирина — отвърна той. — Но никой няма да ме види — той рядко показваше пред Шигеко уменията си на принадлежащ към Племето и дори не говореше за тях, нямаше намерение да ги обсъжда и сега. Видя как на лицето й се изписа съмнение, което тя бързо овладя. — Не се тревожи за мен. Нищо не може да ми се случи. Но ти трябва да извадиш лъковете си и да бъдеш в готовност да стреляш, за да убиваш.

— Ще се опитаме да ги обезвредим, а не да им отнемаме живота — отвърна тя, вперила поглед в Гемба, който седеше безмълвно и безстрастно на черния си кон.

— Това ще е истинска битка, а не приятелско състезание — заяви Такео в желанието си да я подготви по някакъв начин за онова, което предстоеше, за безумието и кръвожадността на войната. — Може и да нямаш тази възможност.

— Татко, трябва пак да си вземеш Джато. Не бива да тръгваш без него.

Той го пое от нея с благодарност. До момента мечът бе пътувал на отделен кон, тъй като бе твърде тежък за Шигеко; сега вече се намираше на гърба на Тенба, точно пред седлото. Джато все още бе в церемониалните одежди, в които изглеждаше великолепен. Такео завърза шнура на кирина за ремъка върху врата на коня и преди да се качи отново, прегърна Шигеко с безмълвна молитва за безопасността й. Беше около пладне и жегата се усилваше; дори в планината въздухът бе неподвижен и тежък. Такео хвана юздите на Тенба в лявата ръка, вдигна поглед и видя, че на запад се скупчват огромни буреносни облаци. Конят отметна глава, за да избегне талазите хапещи мушици.

Докато се отдалечаваше от групата заедно с кирина, Такео усети, че някой го следва пеша. Беше заповядал да го оставят да отиде сам и сега се обърна на седлото, за да нареди на този, който не се бе подчинил, да спре незабавно.

— Владетелю Отори! — беше Маи, момичето от фамилията Муто, сестрата на Сада. Той спря за момент и тя се приближи до хълбока на коня. Тенба обърна глава към нея. — Може да съм ви полезна. Позволете да дойда с вас.

— Имаш ли оръжие?

Тя измъкна изпод робата си кинжал.

— Освен него имам ножове за хвърляне и гарота. Владетелят Отори възнамерява да използва невидимост ли? — той кимна. — И аз я владея. Нали целта е да ги накараме да се покажат, за да могат воините да ги уцелят?

— Те ще видят само един боен кон и кирина, никой друг. Надявам се, че любопитството и алчността ще ги накарат да се приближат. Не нападай, преди да излязат на открито и Сугита да даде заповед за стрелба. Трябва да ги подмамим така, че да изоставят предпазливостта. Избери си страната, където има по-малко скрити, и убий колкото можеш повече. Колкото по-стъписани са, толкова по-добре за нас.

Тя се усмихна.

— Благодаря, господарю. Всеки един от тях ще бъде някакво утешение за убийството на сестра ми.

„Оттук нататък вече съм посветен на войната“, помисли си той с тъга, пришпори Тенба и се остави невидимостта да го обгърне.

Пътеката стана по-стръмна и камениста, но точно пред самия проход се разшири и се поизравни. Макар и още високо в небето, слънцето бе започнало да се спуска на запад, а сенките все повече се удължаваха. От двете страни планинските хребети, които изплуваха от гъстата гора, се простираха надалеч; пред него лежаха Трите провинции, забулени в облаци. В далечината проблесна светкавица и проехтя гръмотевица, при което Тенба вирна глава и потрепери; киринът крачеше все така невъзмутимо и грациозно.

Такео дочу далечен зов на ястреби и пърхане на птичи криле, скърцане на дълголетни дървета и бълбукане на вода. Щом навлезе в долината, долови приглушени гласове и шумолене на мъже, които заемаха позиция, тихия звук от опъване на тетива и още по-зловещо изщракване на пушка, зареждана с барут.