Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

Че винаги подраняваше за среща. Чакала бе половин час пред Форума на умелите, наконтена като дуелист без нито една битка зад гърба си. Добре, че Тиниса и Салма се появиха по някое време и й спестиха ужаса да влезе съвсем сама и да цъфне без приятелска подкрепа пред погледите на публиката.

Погледна към Тиниса и за пореден път си помисли колко са различни. Истинските сестри едва ли имаха подобни терзания. Че, като повечето бръмбарородни, беше ниска и закръглена, солидна и издръжлива. Опитвала бе какво ли не, за да се спогоди с модата, но модата очевидно не искаше да се погажда с нея. Понастоящем косата й беше къса и изсветлена по ланшната мода, но тази година, незнайно защо, бяха на мода дългите коси. Как изобщо можеше да е човек в крак с модата?

Тиниса, разбира се, беше с дълга коса. И беше модерна без значение какво е облякла, а съвсем без дрехи щеше да е още по-модерна, в това Че не се съмняваше изобщо. Беше висока и стройна, с достойна за завист златиста коса, но най-вече — не беше набита и тромава бръмбарородна. Откъде се е сдобил Стенуолд с повереница от паякородните и какъв странен флирт е станал първопричина за раждането на толкова красиво създание, открай време беше тема за приказки и догадки. Но никой не гледаше с лошо око на Тиниса. Нея всички я обичаха.

— Готова ли си? — попита тя Че, ухилена до уши.

Че кимна нещастно.

— Напълно сигурни ли сме за името? — попита Салма. Така както Че прикриваше срамното Челядинка, така зад Салма се криеше екзотичното Салме Диен. Салма беше красив и го знаеше по-добре от всеки друг. Със златиста кожа и черна като нощта коса, той беше чуждестранна знаменитост от далечна земя и незнайно как винаги внушаваше на събеседниците си усещането, че трябва да се чувстват поласкани, задето е благоволил да ги удостои с вниманието си.

— На мен името ми харесва — каза Че. То беше и основният й принос към общото им начинание. — Всички си избират клишета като „меча на това“ или „мълниеносното онова“ за име на отбора си. „Великолепният фелблинг“ е нещо различно.

— Ако знаех какво е фелблинг — подхвърли Салма, — щях да знам какво да кажа.

Фелблингите бяха летящи пухкави животинки, които хората в Колегиум и околностите отглеждаха като домашни любимци. Те обаче не бяха познати на расата на водните кончета от земите на Салма и по тази причина той не ги намираше за особено впечатляващи.

Влязоха във Форума на умелите. Там вече се беше събрала многобройна публика, поредното доказателство за популярността на Салма и Тиниса. Че с изненада видя, че четвъртият член на отбора им вече е тук. Казваше се Тото и явно беше същият бързак като нея. Когато сформираха отбора си, Че учеше механика, а Тото й помагаше с уравненията и почти без да иска се оказа четвъртият, който да попълни задължителната бройка. Беше як младеж с тъмна коса, широка челюст и затворено, предпазливо лице, което носеше отпечатъка на смесена кръв.

— Май бяха решили, че няма да дойдем — каза той и погледна към зрителите, докато другите трима сядаха до него.

— „Великолепният“…

Церемониалмайсторът, набит мъж със сива коса и набръчкано, но иначе напълно безизразно лице, сведе отново очи към свитъка в ръцете си и явно реши да си спести остатъка от името.

— Казах ви, че няма да мине — прошепна Тиниса. — Тук всички са вманиачени на тема достойнство. — Облегна се на стената, скръстила ръце под гърдите си, и изгледа церемониалмайстора по своя си начин. Но той беше стар, сдържан мравкороден и изобщо не й обърна внимание.

— Ами… — започна с отбранителен тон Че Трудан, но преди да е продължила, церемониалмайсторът извика:

— Кой спомоществователства „Великолепните“? — При което чичо й Стенуолд тръгна към тях.

Едър мъж беше чичо й Стенуолд. Бая широк в талията — коланът му водеше всекидневни обречени битки с растящото му шкембе. Движеше се с тежката стъпка на дебел човек. Полюляващото се шкембе скриваше от мнозина факта, че плещите му са широки и яки. Сега беше активен спомоществовател на дуелистките къщи, но на младини самият той бе въртял меча и би могъл отново да го развърти, ако поиска, в това Че не се съмняваше. Самото му отношение към света беше подчинено на стремеж към надмощие.

Той се ръкува с церемониалмайстора и хвърли поглед през рамо към тях четиримата.

— Кимон — поздрави Стенуолд. Мравкородният вдигна ръка към устата си и се изкашля тихо, навярно прикривайки тънка усмивка.

— Приемете извиненията ми, майсторе на мантията и меча Кимон от Кес — продължи официално Стенуолд и мравкоидът се поклони с едва забележима чупка в кръста.