Ейдриън Чайковски: Империя в черно и златно

Хелиоптерът на осите обаче… ето това беше една наистина груба и примитивна машина. Срам за всеки уважаващ себе си занаятчия. Но въпреки това летеше, а само допреди пет години осочовеците нямаха никакви летящи машини.

— Мариус… — започна той. Би могъл да проточи врат и да погледне зад себе си, но макар в момента ортоптерът да се носеше безусилно на разперените си платнени криле, Стенуолд не смееше да отклони вниманието си от контролните уреди. — Мариус, кажи нещо.

— Съжалява — обади се жената и след миг на недоумение Стенуолд разбра, че макар и твърде слаб да говори, Мариус очевидно беше достатъчно силен, за да праща мислите си в главата й.

— Трябва да съобщим какво е станало тук — продължи Стенуолд. — Мариус, трябва да уведомим Сарн. Трябва да предупредим вашия град.

— Казва, че там ни смятат за ренегати — отвърна с равен глас жената. — И че никога не можем да се върнем.

Нивите и селцата край Мина се редяха под тях.

— Но нали Мариус замина заради доброто на народа си — продължи упорито Стенуолд. — Осъзна заплахата, когато другите предпочетоха да си затворят очите. Знаете го и трябва да им кажете.

— Никога не можем да се върнем там — повтори жената и Стенуолд разбра, че този път говори от свое име. — Скъсат ли се веднъж връзките на лоялността, връщане няма.

— Но, Мариус… Сарн вече не е като другите градове на мравкоидите. Настъпиха промени. В съвета им дори има представители на моята раса — настоя Стенуолд.

Последва дълго мълчание и след малко Стенуолд с ужас си помисли, че Мариус е издъхнал. Хлип сви гърлото му, но тогава жената сложи ръка на рамото му и го стисна здраво, по войнишки.

— Казва, че трябва да направиш каквото ти е по силите — изрече тя тихо и дори интонацията й напомняше интонацията на Мариус. — Съжалява, че е свършило така, съжалява и че другите, Атриса и Неро, не бяха с нас, но не съжалява, че те е последвал, че е напуснал града си с теб, не съжалява и че умира в тази компания.

Стенуолд вдигна ръка към очите си. Раменете му се разтресоха.

— Кажи му… — промълви с усилие той, но в същия миг ръката върху рамото му трепна и той разбра, че Мариус е издъхнал.

Дълъг, накъсан хлип се откъсна от устните му.

— На никого не можем да кажем, защото никой няма да ни повярва — заяви Тисамон. — Опитахме се да предупредим твоите хора в Хелерон, че осородните идват, и какво казаха те? Че никой не би нападнал Хелерон. Защото градът бил твърде полезен и важен. Осоидите търгували като всички други. За Хелерон Империята не е по-различна от мравешки град-държава, да речем.

— А ако бяхме казали на твоите хора? — попита горчиво Стенуолд.

— Изобщо нямаше да се трогнат. Имат си дрязги на хиляда години, които още не са изгладили. Нямат време да започват нови. — И в гласа му, за изненада на Стенуолд, се процеждаше същата горчивина като в неговия. Богомолкородният гледаше втренчено бойната си ръкавица, свиваше пръсти, за да полегне металното острие по протежение на ръката му, после го караше да щръква напред. Всичко това не беше заплаха. Тисамон просто търсеше успокоение в старите ритуали.

— Видяхме картата им — прошепна Стенуолд. Беше зърнал само за миг огромната карта на осоидите, но никога нямаше да я забрави. Карта на земи, които никога не беше виждал, обхващаща други, които познаваше до болка — родните Равнини, — и всички те опасани с бойни и продоволствени линии. Карта на планирани завоевания, обхващаща целия познат на осородните свят.

— Никой няма да ни чуе — повтори Тисамон и този път в гласа му имаше неочаквана мъдрост. — А и какво изобщо са Равнините? Няколко враждуващи помежду си градове-държави, няколко анахронизма от Вещото време, когато нещата са били различни, и може би неколцина мъже като теб, които се опитват да проумеят нещата в дълбочина. Осоидите са единен съюз, ние сме разединена шарения. — Гласът на Тисамон звучеше все по-мрачно и Стенуолд се досети, че мислите му отново са се върнали към Атриса, към предателството. Искаше му се да измисли друга причина, с която да обясни нейното отсъствие и техния провал при портите на Мина.

— Какво ще правиш — попита той мравкородната жена, — щом не можеш да се върнеш вкъщи?

— Няма да съм първият ренегат от расата си, който е станал наемник. Ако ни откараш до Хелерон, ще предложа услугите си там — каза тя. — Пазарът за наемници там е оживен, а ще става и по-оживен.

— Същото важи и за мен — обади се Тисамон.

— Тисамон…

— Не. — Тонът на богомолкочовека беше категоричен, по-категоричен отвсякога. — За мен няма връщане в Колегиум, Стенуолд. Няма място за спорове и дипломация. Плюя на обществото. Плюя на любезните думи. Край. Веднъж вече те последвах по тази пътека и виж къде ме отведе тя.