Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

„Знам защо“, искаше да му изтъкне. Но и за това не му стигаше въздух.

Тисамон вече беше стигнал до ортоптера и посягаше към люка. После спря и погледна към Стенуолд с измъчено изражение.

— Аз… как…

— Дръжката. Завърти дръжката.

С ръка на лоста богомолкочовекът поклати глава, оголвайки зъби. В същия миг се появи един от хората на Мариус, гмурна се изящно под ръката му, отвори люка и метна вътре чантата с инструменти на Стенуолд. Стенуолд беше набрал такава инерция, че не успя да спре навреме и се фрасна в дървената обшивка на корпуса. Боецът на Мариус вече беше свалил арбалета си от рамото и тичаше да се присъедини към другарите си. Тисамон се обърна и хукна след него.

— Чакай… едва — успя да изрече Стенуолд, но богомолкоидът вече тичаше през поляната на летището с готово за действие острие. Стенуолд тъкмо се вмъкваше в машината, когато Тисамон подскочи, хвана един прелитащ осочовек за ботуша в черно и златно, свали мятащия се мъж на земята и му сряза гърлото с дългото острие на стоманения си нокът. Всеки осоид, дръзнал да се изправи пред Тисамон в момента, щеше да проклина и майчиното си мляко.

Стенуолд се провря през тясната вътрешност на леталото към кабинката и там откри пилотско кресло, твърде малко за него, и непознати контролни уреди. Но пък той беше майстор занаятчия и целия си живот беше прекарал сред машини. Бързо се ориентира кой циферблат показва налягането в пещта и коя ръчка разпъва крилете. Осороден войник се стрелна покрай широко отворените люкове, които деляха Стенуолд от битката вън. После крилете на ортоптера се разгънаха с гръмовен трясък на дърво и платно, а ударната вълна отхвърли осоида нанякъде. Стенуолд напипа с крака педалите в тясното гнездо пред креслото. Налягането в пещта наближаваше оптимални стойности. Стенуолд изпъна врат и се взря през отворения люк да потърси другарите си.

Видя, че половината от хората на Мариус вече са мъртви, и сърцето му се сви. Биеха се с особено изящество — дори той, който не беше войник, го разбираше. Всеки от тях знаеше мислите на другарите си и в резултат всички се движеха като едно. Но бяха малко, а въздухът над полето гъмжеше от осоиди. Щитовете и арбалетите не предлагаха реална защита при толкова многоброен противник.

— Хайде! — изрева Стенуолд. — Да тръгваме! — Не вярваше да го чуят през врявата на битката, но явно поне един го чу, а следователно и всички. Започнаха да отстъпват с вдигнати над главите щитове. Стрела от арбалет прониза едного в хълбока и мъжът падна тромаво, после се надигна на едно коляно. Другите продължиха да отстъпват към ортоптера и Стенуолд навярно би приел постъпката им за безсърдечна, ако не беше сигурен, че раненият мъж настоява да продължат, да го оставят. Даде си сметка, че не им знае имената, че повечето дори не ги е чувал да говорят.

Бяха мравкородни и нито мисленето им, нито странният им обществен строй бяха понятни за Стенуолд. Нямаше представа как Мариус е намерил сили да напусне родния си град и какво му е струвало това.

Люкът потъмня внезапно. Осороден войник се вмъкна в леталото и танцът на крилете му замря. По отворената длан на едната му ръка все още припукваше огънят на жилото му, но сега войникът напредваше с меч в другата. Още не се беше проврял докрай през люка, когато Стенуолд се хвърли назад и метна по него първото нещо, което му попадна в ръката — тежък машинен чук. Уцели войника в едното рамо и ударът го изхвърли наполовина през люка. Стенуолд не изчака противникът му да дойде на себе си, а се хвърли отгоре му и посегна да хване ръката с меча. Това не успя да направи, но незнайно как съумя да изтегли своя и да го забие до тесния ефес в подмишницата на противника.

Осочовекът го наплю и Стенуолд се дръпна в потрес, после отстъпи още по-назад, видял кървавата пяна в устата на нападателя. А после умиращият войник се катурна назад през отвора и тежестта му изтръгна дръжката на меча от изтръпналите пръсти на Стенуолд.

Току-що беше убил човешко същество. „За всичко си има първи път.“

Един от хората на Мариус стигна до люка и метна дървената кутия в леталото. Самият Мариус и трима от бойците му все още отстъпваха крачка по крачка, болезнено бавно.

— Тисамон! — извика Стенуолд. — Тисамон!

И тогава го видя — оръжемайсторът вилнееше сред осоидите, които се опитваха да го заобиколят. Но той танцуваше невредим сред златната енергия на жилата им, избягваше с лекота стрелите, които се забиваха в спечената пръст на летището. Улавяше копията им и ги мяташе обратно. Острието му не спираше и за миг, стрелкаше се толкова бързо, че окото не съумяваше да го проследи. Движеше се естествено като продължение на ръката му, а което пропуснеше, разпаряха го редицата костни шипове от китките до лактите на двете му ръце. Тисамон щеше да умре, но с по-голяма компания от всеки друг.