Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

„А ето ме и мен — със смугла кожа и оредяваща коса, набит и едър, с тежка стъпка. Не съм виновен аз, че народът ми е с едър кокал! Панталони от корава кожа и обгорена престилка, дебели ръкавици на занаятчия под колана и защитни очила на каишка през врата. На пръв поглед нищо общо с войнското занятие. Ала ето ме тук, препасал арбалет, който ми се мотае в краката.“

В стаята долу бойците на Мариус ги чакаха в готовност. Някои стискаха тежък квадратен щит в едната ръка и меч в другата, други държаха арбалети. Двама носеха багажа — тежка кожена чанта с инструментите на Стенуолд, и един — дълга дървена кутия. Махнаха резетата на вратата и я отвориха. Двамина изскочиха навън, вдигнали щитовете си. Стенуолд си даде сметка, че е изостанал, ужасен от мига, когато ще се озове на открито, без покрив, който да го пази от вражеския огън. Тисамон и повечето бойци вече бяха излезли. Но Мариус го чакаше, приканвайки го с поглед да побърза.

— Идвам — каза Стенуолд и се засрами от треперливия си глас. Хукна надолу по стълбите, като се мъчеше да откачи в движение арбалета от колана си.

— Зарежи. Само побързай, моля те — нареди Мариус и излезе през вратата. Зад Стенуолд последните двама войници охраняваха края на колоната.

И ето че се озоваха на открито. Звуците на битката при портата се чуваха съвсем ясно, по-отблизо, отколкото изглеждаше възможно, но самата улица още не беше станала арена на сражения — все още. Имаше само цивилни минасци, които чакаха на групички с нескрита тревога. Мъже и жени, а също момчета и момичета, които бяха твърде малки и нямаха място тук, всички стиснали ножове, мечове и дъги от бъчви. И чакаха.

По нечути указания от Мариус войниците се подредиха — щитове отпред и отзад, а Стенуолд, багажът и стрелците останаха в средата. Мариус вървеше начело, налагайки бързо темпо надолу по тясната улица. Тъмните брони на войниците му отваряха път през навалицата със самия си вид, без нужда от думи или действия.

— Не мога да тичам толкова бързо — оплака се Стенуолд. Усещаше, че изостава и очакваше мъжете зад него всеки момент да го сбутат или да се спънат в него. — И къде изобщо е Тисамон?

— Тук някъде. — Мариус не се огледа, нито посочи, но Стенуолд зърна за миг богомолкородния войн. Тисамон минаваше през хората като външен пост, спираше да хвърли поглед през рамо към портата, после продължаваше напред. Сложил беше бойната си ръкавица и закривеното острие стърчеше между пръстите му, щръкваше като късо копие, после се прибираше плътно към ръката му. Ръкавицата беше древно богомолско оръжие и сигурно би изглеждала нелеп анахронизъм в очите на Стенуолд, ако не беше виждал какво прави Тисамон с нея.

— Ами вашият човек при портите? — извика Стенуолд, като отчаяно се опитваше да поддържа темпото.

— Мъртъв е — отвърна кратко офицерът.

— Съжалявам.

— Запази съжалението си за окончателния списък — посъветва го Мариус. — Още не сме се измъкнали.

Сред минасците се усети вълна на раздвижване и не заради преминаването на малкия отряд чужденци, отправил се към летището. Стенуолд се досети какво е предизвикало вълнението. Навсякъде около него гражданите размахваха мечове, занаятчийски чукове и прости дървени сопи. Да се овладее градът нямаше да е нито лесно, нито бързо, но накрая осородните щяха да надделеят. Мечтата им за свят в черно и златно не търпеше поражения.

Стенуолд беше бръмбаророден и в Равнините неговият народ се славеше с трудолюбието и сръчността си, а също с милосърдието и трезвия си мироглед. Минасците бяха техни далечни братовчеди, отдавнашна издънка от расата на бръмбароидите. Сега обаче Стенуолд не разполагаше с излишно милосърдие за когото и да било. Не разполагаше с излишна мисъл или време за друго, освен за собственото си избавление.

Сянка премина над него, когато авангардът на осоидите връхлетя като облак в черно и златно, облак от пърхащи криле. Сянката ги покри още три пъти, после още десетина. Движеха се в същата посока като Стенуолд.

— Отиват към летището. Ще унищожат леталата! — извика предупредително той.

Мариус и хората му ускориха моментално крачка и Стенуолд съжали, че се е обадил. Те тичаха без никакво усилие въпреки броните си, а той креташе със сетни сили в клетката от щитовете им, нещо се плискаше в стомаха му, а сърцето му биеше като ковашки чук. Зад гърба му се чуваха викове и той направи грешката да погледне назад. Изглежда, част от осоидите не отиваха към летището, а бяха спрели, за да засипят гражданите на Мина със златен огън, пики и стрели, захождаха в полукръг, пикираха, после се връщаха за нова атака. В нападението им нямаше ред. Те връхлитаха под напора на истерична омраза, жадни за кръв. Стенуолд се спъна, но жената зад него го подхвана навреме и го изправи на крака, без дори да накъсва крачката си.