Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

— Но…

— Ще остана в Хелерон и ще се изправя срещу осоидите по моя си начин. — Тисамон прибра с внимателни движения лъка в кутията. — Ти си имаш свои начини, Стен. Трябва да се върнеш във вашата академия при твоите умни занаятчии и механици и да ги накараш да разберат. Да се подготвят. От всички ни вие винаги сте били единствената ни реална надежда за бъдещето.

Стенуолд не каза нищо. Последните ниви останаха зад гърба им и земя с обгорели от слънцето шубраци се ширна мълчаливо под тях.

„Дори не мога да се оправдая с липса на време за подготовка.“

Защото те не бяха дошли, не и тогава. Беше се върнал в родния град, а по петите му не прииждаше потоп в черно и златно. Изглежда, Империята на осите беше отложила екзекуцията на Колегиум. Вместо на запад, армиите й бяха ударили другаде — предприели бяха мащабен и безмилостен поход срещу северните си съседи. О, имало бе търговци и пътници, дори и по някой дипломат, изпратен от черно-златните, но не и армии. Никой не би могъл да каже, че Стенуолд е бил притиснат от времето.

„Пропилях ли изминалите години, или нищо повече не е могло да се направи?“

— Вярно ли е това, което ми съобщи? — обърна се той към пратеничката. Беше дребна мухородна жена, висока не повече от метър. Приличаше на дете в уютния му кабинет.

— Аз съм само гласът, майстор Трудан, но информацията е сигурна. Скоро ще бъдат тук — отговори тя.

„Знаех, че ще се стигне до това.“

И щеше да ги застигне под маска. Отначало нямаше да има армии. Осоидите щяха да дойдат с усмивка и протегната ръка, с обещания за мир и благоденствие, но неговите шпиони вече го бяха информирали за многохилядния поход, за тракането на оръжия. Цялата далновидност в света не можеше да отнеме и частица от страха, който го измъчваше. Споменът за падането на Мина го заля, цветен и жив въпреки изминалото време. Стенуолд знаеше, че Империята не е бездействала междувременно. През изминалите седемнайсет години беше точила зъби и оръжия.

Седемнайсет години? Какво беше направил Стенуолд през тези години, освен да старее, дебелее и да оплешивява все повече? От занаятчия и идеалист се беше превърнал в политик и майстор в шпионажа със своя собствена агентурна мрежа. Организираните от него шпионски ядра шетаха из Равнините и се боричкаха за предимство с шпионите на Империята. Опитал се беше да втълпи идеята за предстоящото нашествие в главите на хора, които не искаха да слушат. Върнал се беше в родния си град, установил се беше удобно, спечелил си беше влияние, а накрая се сдоби и с преподавателско място във Великата академия. Като преподавател по неортодоксална история той, за огромно раздразнение на колегите си, водеше непримирима словесна борба срещу консервативната природа на своите сънародници, които не искаха друго, освен да се занимават на спокойствие със занаяти и търговия и да се оправят постарому с дребните си провинциални вражди. Изправял се бе многократно пред Събранието на Колегиум, за да обяснява, предупреждава и умолява, докато не омръзна до такава степен на представителите, че повечето вече не стъпваха в залата, когато името му беше вписано като оратор в програмата за деня.

— Върни се при Скуто — каза той на мухородната. — Скоро и аз ще тръгна към него с последната си реколта. Нека има грижата всички да са въоръжени и готови.

Тя кимна и се затича към отворения прозорец. Скочи на перваза, разпери прозирните крилца на своето Изкуство и се издигна над покривите.

Стенуолд се изправи бавно и се огледа. „Ако ме бяха последвали по петите преди седемнайсет години, щях да съм по-готов, отколкото съм сега.“ Вместо това се беше превърнал в даскал. Колкото повече време му отпускаха, с толкова повече беше приемал, че разполага, и ето че сега Империята на осите идваше към Колегиум, а той не беше готов да я посрещне.

„Поне последната реколта е готова. Или почти готова.“ Тази мисъл го накара да се намръщи. От години вербуваше агенти сред студентите в академията. Сега беше дошло време да плати сметката. Този път в огъня нямаше да влязат непознати.

Което го подсети за нещо. Колелетата на Колегиум нямаше да спрат само защото един застаряващ шпионин е получил лоша новина. Чакаха го във Форума на умелите, където новите му остриета щяха да се изпробват в реална битка.

Викаха й Че, или поне тя имаше грижата да й викат така, защото да носиш името Челядинка си беше ужасяващ товар. Челядинка Трудан беше пъргаво момиче — винаги тичаше там, където другите вървяха спокойно. И изобщо не приличаше на Тиниса, която й беше… какво? Думата „сестра“ би била сравнително точна, само дето нито една от двете не беше дъщеря на Стенуолд Трудан, макар той да се отнасяше бащински и към двете. Че беше негова племенничка, което си беше положение просто и ясно, докато Тиниса му беше повереница, което беше по-сложно.