— И ще се бие рамо до рамо със Селадорис? — попита Стенуолд. — Рамо до рамо с паякороден?
Палдрон хвърли поглед назад към отбора си. Пиреус и младият паякочовек наистина се държаха на разстояние и никой не поглеждаше другия. Омразата между двете раси датираше от незапомнени времена. Не беше за вярване, че някакви си пари са изградили мост над бездната от ненавист.
— Няма никакъв проблем — уведоми го Палдрон. — Кой знае, току-виж дори излязъл да се състезава срещу твоята… повереница. — Изрече последната дума със злорадство, което рамките на любезния разговор не успяха да прикрият наполовина дори. Стенуолд го понесе спокойно, защото не му беше за пръв път, нито за втори. Погледна към отбора си да види как приемат новината. С облекчение видя, че вместо да увесват нос, те са се скупчили и обсъждат тактиката си.
— Ако искате, аз ще се бия с него — шепнеше Тиниса. — Знаете колко съм добра.
— Знаем — призна Че. — Но не си чак толкова добра. Гледахме го как се бие миналата година. Такова нещо не бяхме виждали.
— Боят не е само мушкане с меч, малка ми Че — каза Тиниса, измервайки с поглед противниковия отбор. Най-вече Селадорис и не за пръв път, в резултат на което той вече се бе изчервил до уши. В градовете на паякородните конците ги дърпаха жените, пак те създаваха законите и бяха най-страшният противник в единоборствата — и той го знаеше. — Дайте ми шанс да се изправя срещу богомолкочовека и ще го ступам набързо — добави тя.
— Нещо не ми се вярва — възрази упорито Че. — Погледни го. Виж го как те гледа.
Тиниса наистина беше привлякла вниманието на Пиреус, но той не я гледаше така, както я зяпаше публиката. В неговите очи се четеше студена, безкомпромисна омраза, някак безстрастна и хилядолетна.
— Кого да пратим срещу него тогава, щом няма да съм аз? — попита Тиниса.
— Наистина ли е чак толкова добър? — попита Салма. Миналата година той още не беше пристигнал в Колегиум.
— По-добър, отколкото можеш да си представиш — потвърди мрачно Тото. — Може да разпердушини всеки от нас.
— Тогава Че трябва да се бие с него — реши Салма.
— Какво?
— С най-добри чувства, Че, но ти си нашият… не си най-добрият ни боец. — Салма сви рамене, но не личеше да съжалява особено за думите си. — Така стоят нещата. Ако ти се изправиш срещу него, бихме могли да бием по точки.
— Може би няма да те изтормози много — предположи Тиниса.
— О, ще я изтормози и още как — мрачно възрази Тото.
— Всъщност още не е ясно дали ще ни дадат право да избираме, така че… — побърза да вметне Че.
— Тихо — изсъска Тиниса. — Вижте, вече теглят жребия.
Кимон вдигна юмрук, от който стърчаха крайчетата на две кърпички. Стенуолд покани майстор Палдрон да избере пръв. Магнатът огледа подозрително ръката на церемониалмайстора, после дръпна едното крайче. Кърпичката, която изтегли, беше с оцветен в червено ръб.
— Срамота — изкоментира Салма, докато гражданинът магнат развяваше победоносно печелившата кърпичка.
— „Златна раковина“, вие избирате за първия двубой — обяви Кимон.
В противниковия отбор изглежда възникнаха разногласия. Пиреус спореше със съотборниците си кой точно следва да получи честта да се бие с него. Ако се съдеше по резките му жестове, изборът му беше Тиниса и въпреки хвалбите си отпреди малко паякородното момиче стисна притеснено устни. Гласуването обаче подкрепи плана на Фалгър, племенника на Палдрон, и когато излезе напред, мрачен и недоволен, богомолкородният дуелист посочи Салма.
— Шампионът Пиреус ще се бие с чуждоземния принц — обяви Кимон, пристъпвайки напред. Стенуолд и Палдрон побързаха да си намерят места достатъчно далеч от арената, а церемониалмайсторът закрачи към центъра на Форума. Там имаше кръг от гола песъчлива земя, която подравняваха с гребло след всеки двубой, в рамките на настлан с мозайка квадрат, в чиито ъгли бяха изобразени бойни сцени, изпипани до най-дребния детайл. Нямаше плочица, по-голяма от половин сантиметър, но изображението на обсаден мравешки град беше също толкова ярко и живо, колкото на двамата бръмбарородни дуелисти, застинали във вечен поздрав в отсрещния ъгъл на квадрата. Оттатък мозайката, на безопасно разстояние, се издигаха трите реда каменни скамейки, а зад тях — стените, във всяка от които, по древна традиция, имаше отворена врата. Покривът отгоре беше конструиран от прозирни платна върху дървени подпори, каквито бяха повечето покриви в Колегиум напоследък.
Читать дальше