Разделиха се. Салма застана в края на кръга и се поклони на съотборниците си. Пиреус стоеше неподвижен като статуя, изпълнен с онзи характерен за расата му гняв, който гореше със студен огън и не угасваше никога. Всички знаеха, че Салма и съотборниците му ще съжаляват горко за стореното току-що, можеше да е сега или през следващата десетница, или през следващата година… но рано или късно щяха да се срещнат отново с Пиреус. Всичко в живота на богомолкоидите се подчиняваше на жаждата за мъст.
— Първият удар е за чуждестранния принц — обяви спокойно Кимон. — Поздравете книгата. Втори рунд. Часовник!
Оттам насетне нещата тръгнаха зле, разбира се. Пиреус не би позволил на гнева да подложи крак на умението, а и вече познаваше стила на Салма. Салма танцуваше, приклякаше и отскачаше, но така и не успя да си върне инициативата, нито да удържи противника си на разстояние до изтичането на времето. Вторият удар в мача беше леко перване по рамото, който той едва усети, но въпреки това се броеше за докосване. Третият дойде, когато Салма блокира с ръкавицата, а богомолкочовекът използва силата на инерцията от отката и я насочи в удар по лакътя, от който цялата ръка на Салма изтръпна. По традиция богомолкоидите обичаха да се бият, а най-много обичаха да се бият срещу силни противници. Очакваше се да проявяват уважение към благородния противник, поне ако можеше да се вярва на всичките истории за чест и слава, които толкова обичаха да разказват. Но нищо подобно не присъстваше в поведението на Пиреус. Погледът му, когато Салма се хвана за ранения лакът, изразяваше единствено презрение и надменност. Но всичко това не можеше да прикрие истината. Може и да беше спечелил мача, но победата му в двубой не беше новина за Колегиум. Не, в таверните хората щяха да си разказват как Салма пръв е ударил богомолкоида и е принудил шампиона поне веднъж да се потруди за надницата си.
Салма се върна при другарите си, усмихнат въпреки болката.
— Справял съм се и по-добре, и по-зле — призна той. — Може би ти щеше да се справиш по-добре? — обърна се към Тиниса той.
Тя изкриви лице за миг, но после каза:
— Не съм виновна, че той се страхуваше от мен.
— Като стана дума — вметна Тото. — Чакат ни.
— Можеш ли да се справиш със Селадорис? — попита го тя. — Или с Адакс?
— Адакс ще избере мен, ако му се удаде възможност — каза мрачно Тото. — Ако трябва да съм откровен, предпочитам да се изправя пред него, отколкото пред паякоида. Не съм достатъчно бърз за такъв противник.
— Значи е решено тогава — заключи Тиниса, пренебрегвайки опитите на Че да се намеси в обсъждането. Паякородното момиче тръгна към кръга и посочи паякоида от противниковия отбор.
— Тиниса, повереницата на Трудан, ще се бие със Селадорис от Еверис — обяви Кимон и връчи мечовете на новите състезатели. — Поздравете книгата.
Беше кратка битка, на половината на предишния двубой. Още откакто влязоха в залата на Форума, Тиниса обработваше Селадорис по нейния си начин, измерваше го с погледи и ровичкаше в ума му със своето Изкуство. Докато Пиреус и Салма танцуваха на арената, Тиниса беше държала паякородния под напрежение. И сега, когато младежът пристъпи напред, дори Че усети, че Тиниса му е взела страха. Не ставаше въпрос само за сексуалните обичаи на паякоидите — паякородните бяха добри дуелисти именно заради вродения си усет към мислите на другите, а Тиниса се отличаваше с особена бързина, която й беше спечелила завидна репутация сред малките дуелистки къщи. Селадорис също не беше новак и техниката му не отстъпваше на нейната. Липсваше му обаче нейното умение да налага силата си. Когато пристъпи в кръга, той вече знаеше от мълвата, че е добра, а от погледа й — че е по-добра от него. Тиниса беше спечелила още преди двамата да кръстосат мечове.
След броени минути вече беше отбелязала две преки попадения, като второто го подкоси и го изкара извън кръга. Разтеглила устни в студена усмивка, Тиниса се поклони изящно на Пиреус. Сякаш казваше: „Видя ли сега от какво се лиши?“. Зрителите я изпратиха с аплодисменти и одобрителни викове. Тълпата просто я обожаваше.
Тиниса се върна при съотборниците си. Тото вече се беше изправил, готов да поеме към арената преди още „Златната раковина“ да е оповестила втория си избор. Лицето му тежеше като изсечено, лице, което и в най-ведрите моменти си оставаше сериозно. От другата страна на кръга стоеше мравкородният. Говореше се, и не без основание, че мравкочовеците най-много обичат да се бият със свои себеподобни, със свои братя от други мравешки градове. Но имаше нещо, което обичаха дори повече — да наказват мелези. Тото учеше във Великата академия със сирашка стипендия и в родословното му дърво имаше както мравкородни, така и бръмбарородни. Дори и в космополитния Колегиум за мелезите не беше лесно. В далеч по-суровия свят извън стените му полуродният произход често означаваше изгнание, робство или живот извън закона като последен пристан.
Читать дальше