Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

— Адакс от Тарк ще се бие с Тото — обяви Кимон и дори краткият начин, по който обяви участника от „Великолепните“, говореше достатъчно.

— Започва се — каза уморено Тото. — Време е да ме ступат.

Че го докосна по ръката, преди да е тръгнал към арената.

— Всичко ще бъде наред.

Той се усмихна пряко сили. Салма го изчака да се отдалечи, преди да подхвърли:

— Ще го ступат и още как.

— Несъмнено — съгласи се Тиниса.

— Я престанете. Откъде сте толкова сигурни? — попита Че.

Салма махна лениво със здравата си ръка.

— Мила моя, харесвам този малък полубръмбар и не се съмнявам, че се справя страхотно със… — още един вял жест — … със занаятчийството, но в боя не го бива особено.

Тото се изправи срещу Адакс от Тарк. Мравкородният му противник беше по-висок, широкоплещест като Тото, но по-слаб като телосложение. Приличаше на истински войн като всички мравкоиди. Всеки мравкороден се учеше да държи къс меч в ръка още от петгодишна възраст, а малчуганите им растяха под влиянието на всеобщия войнски ентусиазъм наоколо.

„Което означава, че мога да го надхитря“ — реши Тото. Кимна отсечено на Стенуолд, докато Кимон им връчваше мечовете. За него беше особено важно именно Стенуолд да го види в благоприятна светлина и с малко късмет да погледне отвъд обстоятелствата на произхода му.

— Поздравете книгата — потрети Кимон, отстъпи назад, после викна напевно: — Часовник!

Адакс нападна мълниеносно и го перна в рамото. Ако закъснялата реакция на Тото се беше забавила още миг, щеше да го уцели не в рамото, а в главата. Чу как Кимон въздъхва.

— Първи удар за Адакс от Тарк — обяви церемониалмайсторът. — Часовник!

Тото се изтегли бързо от обсега на мравкородния, защото знаеше, че противникът му ще опита същия ход, както и стана. Адакс продължи да напада и между ударите му не се отваряше никаква пролука за контраатака, но Тото и не търсеше такава. Можеше единствено да се отбранява, отстъпвайки в плавна дъга по периметъра на кръга, следван неизменно от Адакс.

„Надхитри го“ — повтаряше си мрачно полуродният, но време за стратегическо планиране нямаше. Адакс изглежда беше решил да го изтощи — редуваше не повече от пет-шест различни атаки, но ги изпълняваше бързо и неизменно в целта. Лицето на мравкоида беше застинало в изражение на неприязън още в началото на двубоя. Тото разбра, че следващият удар щеше да бъде нанесен с цялата сила на противника, сила, която съвсем не беше за подценяване. Въпреки това успяваше да държи мравкородния на достатъчно разстояние от себе си, минимално, но достатъчно. Винаги се оказваше на една крачка по-далеч от необходимото или пък мечът му съумяваше да парира поредния удар в последния момент, а часовникът отброяваше неумолимо оставащото време и тиктакаше все по-бавно, което влудяваше разпалилия се Адакс. Мравкоидът не беше склонен да се лишава от точки.

Тото си даваше сметка, че Адакс ще пробва нещо зрелищно в последния момент, както и че самият той няма какво да предложи в отговор. Но въпреки това удържаше. И удържаше. Парираше тромаво, но сигурно. Стоеше стабилно на краката си, а Адакс започваше да се вбесява.

Тото изписа небрежна физиономия на лицето си и продължи да се отбранява. Имаше едно предимство пред Адакс — който и незнаен предтеча да му беше предал бръмбарска кръв, му беше предал и издръжливостта на расата си. Адакс го нападаше непрестанно и енергично вече цяла минута и по челото му започваше да избива пот.

„Само ако мачовете продължаваха по-дълго, можех да парирам ударите му, докато не пукне от изтощение.“ Тото се ухили внезапно при тази мисъл и самообладанието на противника му се срина.

— Бий се, робе! — изсъска гневно Адакс, мечът му застина за миг и Тото, без да го е планирал предварително, перна противника си през лицето толкова силно, че арогантният мравкороден се завъртя и падна на земята.

Тото едва не изпусна меча си, защото по лицето на Адакс имаше много кръв. За миг се уплаши, че е обезобразил другия мъж за цял живот. Когато Адакс вдигна глава, стана ясно, че носът му несъмнено е счупен, и Тото се запита дали същото не е сполетяло и скулата му. „Ударих го много силно.“

— Времето свърши! — извика Кимон. Забавящото се тиктакане на часовника беше спряло окончателно с легендарния силен звън, който всеки дуелист познаваше до болка. Мачът беше свършил.

— Не! — процеди през зъби Адакс с гъгнещ глас.

— Времето свърши! — повтори Кимон. — По един удар за всеки, значи резултатът е равен, харесва ни или не. И ако позволите да добавя, това беше, поне в по-голямата си част, най-скучният дуел, който съм виждал от години.