Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Стенуолд — сръга го Ариана. — Стената!

— Командире — обърна се Стенуолд към мравкородния офицер. Време беше да се върне към преките си отговорности. — Векианците пробиха при западната стена.

— Заведете ни там — предложи Паропс. — И ние ще ги изтласкаме обратно.

Векианците нахлуха в града, нетърпеливи да вкарат още войници през пролуките и най-после да сложат ръка върху завладяната вражеска територия. Но когато преодоляха стената, настана миг на объркване. Планът на Акалия свършваше тук. Стената беше превзета, следователно градът беше паднал.

Но гражданите на Колегиум явно не смятаха така. Определено не личеше да обмислят капитулация. Векианците вече се строяваха в сянката на стената, а стрелите и изстреляните с прашки камъни продължаваха да валят, тракаха по щитовете и отскачаха от ризниците им. По прозорците на къщите имаше мъже, жени и деца и всеки обстрелваше нашествениците с каквото свари — хвърляха камъни, зареждаха арбалети. Импровизирани отбранителни линии изникваха сякаш от нищото пред настъпващите векиански отряди, групи от цивилни ги нападаха с тояги и копия. Всяка къща се превръщаше в платформа за обстрел отвисоко, всяка улица — в място за отпор. Векианското настъпление никъде не спря за дълго, но отрядите напредваха бавно, много бавно. На две улици от крепостната стена една къща избухна внезапно в пламъци и отломките от взрива покосиха гъстите векиански редици, убивайки десетки. Докато завоевателите се оттеглят и прегрупират, колегиумци вече се бяха преместили в следващите къщи и стреляха по тях от прозорци и покриви. Момичета на дванайсет, старици на седемдесет, мухородни кръчмари и дебели бръмбарородни дюкянджии, зарзаватчии, писари и готвачи извираха от врати и странични улички, размахали ножове и крака на столове, отмъкнати губители и откраднати векиански щитове. А най-отпред, неизменно най-отпред беше един необичайно едър мравкороден от Сарн, въоръжен с гвоздистрел и два къси меча. Той се превърна в най-омразния човек за векианците, в човека, когото трябваше да убият на всяка цена. Арбалетна стрела стърчеше от рамото му. Удар с меч бе раздрал ризницата на хълбока му. Но той така и не падаше. Дори не кървеше сякаш проклетникът.

Друга къща се взриви току зад векианците — всяка сграда в Колегиум се бе превърнала в техен враг. Имаха нужда от занаятчии в предните редици и поискаха такива, но улиците бяха препълнени с векиански войници чак до стената и инженерите им нямаше как да си пробият път до авангарда.

Мухородна с прошарена коса едва не се блъсна в Стенуолд и новите му съюзници в нетърпението си да го пресрещне. С похвално старание жената докладва подробно как гражданите на Колегиум защитават града си. Жертвоготовността и упорството им изненадаха Стенуолд, още повече че командните структури отдавна не работеха и Събранието по никакъв начин не можеше да ръководи отбраната. Сраженията за всяка улица, готовността да взривяват собствените си домове, всичко това говореше, че мъжете и жените на Колегиум са взели съдбата си в свои ръце.

Паропс бързо съобрази положението.

— Искам хора, които да заведат моите войници до всяка по-голяма улица по пътя на векианците — каза той. — Хора, които да обясняват, че сме на ваша страна. Ще задържим векианците колкото трябва и това ще е достатъчно.

Стенуолд си спомни захождащите за дебаркиране кораби, които беше видял по-рано.

— Навън има много векианци, командире — предупреди го той.

Лицето на Паропс се вкамени още повече.

— Това е проблем на моите работодатели, майстор Трудан. Но не се тревожете, те водят огромна войска.

— Защо!? — попита настоятелно Стенуолд.

— Има ли значение? А сега нека си свършим нашата работа — сряза го Паропс.

Ариана стискаше Стенуолд за здравата ръка и само дето не подскачаше от кеф при вида на таркианците, които се изтегляха на бегом, за да изпълнят най-почетното призвание на своята раса — да убиват мравкородни от други градове.

Тактик Акалия се взираше в горящите векиански баржи и не можеше да проумее какво се случва с нейната война. Беше изпратила открит призив до всички офицери с искане за обяснение, но нито един от тях не беше дал смислен отговор. Цяла флотилия от кораби се беше промъкнала зад гърба им под прикритието на нощта, дошла беше незнайно откъде и сега се бе заела да довърши цялата й флота. Капитаните на корабите бяха като малки искрици в главата й, искрици, които гаснеха една по една, когато всеки от тях жертваше живота и кораба си за славата на Век, гаснеха и след тях оставаха само концентрични вълнички, които бързо се стапяха в общия хаос.