Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Първата пелена от стрели удари врага й Акалия видя как на места фронтът им се огъва, на други продължава напред. Таркианците и меднокожите удържаха, докато изтощените цивилни развалиха строя си и се паникьосаха. Много от тях дори щитове нямаха.

„Задръжте на място. Отблъснете ги.“

Усети как вражеските мравкородни осъзнават, че атаката им е обречена на провал още преди да се е стигнало до сблъсък. Веднага след това противниковите редици започнаха да се оттеглят на бърз ход и в лош ред към стартовата си позиция, зарязвайки мъртвите. Самата тя беше понесла едва десетина жертви.

„Артилерия!“ — долетя предупреждение по мисловната мрежа. Балистите за многократна стрелба бяха донесени от брега и меднокожите занаятчии ги монтираха сръчно на триножниците. Векианската войска определено беше в обсега им.

„Щитове — нареди тя. — Напред. Изтласкайте ги в морето.“ Векианската пехота, нейните най-ценни бойци, най-добрите в света, съединиха щитове пред и над себе си, и тръгнаха с бърз ход към вражеския фронт. „Да видим как ще използват балистите си в близък бой“ — помисли си тя.

Артилерията вече стреляше, дългите колкото копия стрели обсипваха векианските редици, пробиваха щитове и отваряха пробойни в строя, които бързо се запълваха. Враговете все още се опитваха да оформят подобие на единен строй. Акалия с изненада разбра, че се канят да нападнат отново в опит да спрат нейната войска само със силата на инерцията си, да я обходят по фланговете и да я обкръжат.

„Мравкородните армии нямат флангове.“ Мъжете отстрани просто щяха да се обърнат с лице към врага като чарковете в една машина. Все още можеше да превземе Колегиум.

Вече бяха в арбалетен обсег и двете страни се засипваха взаимно със залпове от стрели, които отскачаха от щитове или се забиваха в бронирана плът. А после Акалия видя как врагът мобилизира целия си кураж и се хвърли в атака.

„На място — нареди тя, а после: — Смажете ги…“

Ала в този миг нещо надвисна над вражеската войска, нещо тъмно, обхванало простора от море и небе зад врага. И се ливна към нейната армия, носеше се заедно с враговете, над и помежду им — исполинска ръбата сянка, дошла незнайно откъде, настръхнала от бодли и тръни, менлива като сенките между вековни дървета… И Акалия изпищя, мислено и на глас, когато сянката се спусна върху хората й.

Беше някаква игра на светлината или краткотрайна халюцинация, но всеки мъж и всяка жена в нейната армия го видя така, както го видя Акалия, всички застинаха втрещени, отпуснаха щитовете си и тогава врагът ги удари.

Беше отдавна. Сякаш преди сто години. Сякаш вчера.

Новите строежи вече бяха започнали, мислеше си доволно Стенуолд. Обсъждаха се планове как Колегиум да се възстанови от раните, които сам си беше нанесъл, и от другите, които векианската армия му беше оставила за спомен.

„И бих предпочел да съм вън при тях“ — каза си той, само дето не беше точно така. Би предпочел да си е вкъщи. Където и да е, само не тук, в Амфиофоса, нагизден с официалната си тога.

— Майстор Трудан, нека ви представя лорд-маршал Теорнис от Алданраелите — каза Линео Тадспар, появил се отнякъде.

Стенуолд преви снага в уморен поклон пред безукорния паякороден аристократ. Човекът, който бе командвал флотилията, даде си сметка той; човекът, който беше спасил Колегиум.

Днес в Амфиофоса имаше много нови лица, но не те интересуваха Стенуолд, а усещаше остро липсата на толкова много от старите муцуни. Събранието, също като града, който то ръководеше, беше пълно с пробойни. Къде беше Уейбрайт, прострелян фатално на източната стена? Къде беше доктор Никрефос и къде беше суровият сбръчкан лик на Кимон от Кес?

— Лорд-маршале, нямам думи да ви благодаря — каза той съвсем искрено. — Не вярвах, че Паешките земи ще окажат такава неоценима подкрепа на нашия град.

— Паешките земи нямат единно мнение като целокупна общност, нито предприемат единни действия, войнемайсторе — отвърна сухо Теорнис. — Аз обаче съзирам достатъчни предимства в бъдещото ни търговско и политическо сътрудничество, за да стигна толкова далеч в защитата на Колегиум. Ала за появата ни трябва да благодарите на друг.

По физиономията на Тадспар личеше, че този намек е нов и за него, затова Стенуолд издаде любезен насърчителен звук.

— Вие се познавате с една изключително обаятелна представителка на моята раса на име Тиниса, нали?

— Виждали сте Тиниса? — ахна Стенуолд. — Къде? — Всичко това нямаше смисъл; целят свят се беше преобърнал надолу с главата. „Дали защото съм уморен до смърт, или защото всички са откачили наистина?“