Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Цялата история ще ви разкажа, когато имаме възможност да поговорим на спокойствие — обеща Теорнис. — Тя още не е приключила, впрочем, защото Тиниса и нейният спътник имаха да довършат свои дела, преди да се върнат тук, иначе бих им предложил да пътуват с флагманския ми кораб.

Стенуолд кимна. Главата му още се въртеше, затова побърза да благодари на лорд-маршала и се огледа за място, където да седне. Минали бяха пет дни от поражението на векианската армия и спасението на Колегиум, но хората все още се държаха така, сякаш войната продължава. В града им имаше твърде много чужденци и местните ги гледаха с недоверие. Стенуолд разбираше, че ако бе искал Колегиум за себе си, Теорнис лесно можеше да го завладее, а и в преговорите на следния ден паякородният изрично го беше намекнал. Стенуолд знаеше това-онова за търговските концесии, които Алданраелите щяха да пожънат от цялата тази история, за заемите, преноса на технологии и студентските стипендии в Академията. Бяха договорили дори две преподавателски места, с които вървяха и делегатски места в Събранието.

— Командир Паропс — поздрави Тадспар и тръгна нанякъде. Таркианският офицер още беше с доспехите си. Стисна здраво ръката на Стенуолд.

— Значи вие сте Стенуолд Трудан!

— Същият — призна той. Би дал мило и драго да поседне някъде, но знаеше, че трябва да се прави на дипломат. Коренна промяна след краткото му битие на войник и не особено приятна — след един час дипломация вече не беше сигурен кое от двете занятия мрази повече.

— Тогава познавате един мухороден на име Неро — подхвърли Паропс.

Явно беше ден на неочакваните имена.

— Да, познавам го — потвърди Стенуолд, — макар че не съм го виждал от години.

— В такъв случай имам много да ви разказвам — каза Паропс. После видя, че Тадспар чака да го представи на други хора, направи гримаса и добави: — По-късно, изглежда.

„Явно в близко бъдеще всичките ми вечери ще са заети.“

Стенуолд си позволи да се облегне на една удобна за целта стена, но не за дълго — друг член на Събранието вървеше към него, повел със себе си меднокож мъж, висок и дългокрак.

— Това е занаятчийски командир… — започна представителят, но после спря, явно забравил името на госта.

— Дариаксес — представи се мъжът с медна кожа, медно облекло и стряскащо червени очи.

— Командир Дариаксес е огнен мравкороден от Порфирис — обяви развълнувано членът на Събранието. — Това е първият официален контакт между нашите два града, съвсем първият. Не е ли забележително, майстор Трудан?

Стенуолд се съгласи уморено.

— Радвам се, че първата ни среща е при такива радостни обстоятелства, командире — каза той. — Вашите хора са… наемници на паякородните?

— Моят град е сатрапия на Паешките земи — поправи го Дариаксес. Думата беше смътно позната за Стенуолд, но контекстът на събитията я изясняваше в голяма степен. Каква беше разликата между сатрапията и град, превзет от осоидите? Основната разлика сигурно беше в това, че паякородните, които можеха да убедят всекиго във всичко, бяха убедили и огнените мравкоиди, че васалното им положение носи повече предимства, отколкото недостатъци. А и Порфирис явно не беше единственият град с такъв статут. Паешките земи бяха толкова обширни, че по-голямата им част не фигурираше и в най-подробните атласи в Академията, и огнените мравкочовеци не бяха единствените, пратени от паякородните да спасяват Колегиум. Стенуолд вече се бе запознал с войник от расата на водните кончета, чиито предци от Вещото време избягали толкова далеч от Федерацията, че паякородните ги приели на своя земя.

Горчивите мисли лесно намираха плодородна почва сред пресните белези на войната. Хората на Дариаксес се бяха сражавали и загивали пред стените на Колегиум, сред мъртвите имаше паякородни, скорпионородни наемници и още десетина други раси.

— Колегиум ви благодари — поклони се леко той на Дариаксес, чиято усмивка му подсказа, че меднокожият се е досетил поне за част от мислите, които минаваха през главата му.

Стенуолд огледа залата в търсене на път за бягство и различи Балкус сред навалицата — с цяла глава по-висок от всички освен от скорпионородния капитан. За разлика от него обаче Балкус явно се забавляваше. Лицето му още беше бинтовано заради рана на бузата от векиански меч, но той въпреки всичко успяваше да заформи нещо като усмивка около превръзката, а и една млада бръмбарородна жена, занаятчия в Академията, се беше увесила на ръката му и го гледаше с обожание. Как да му се сърдиш, помисли си унило Стенуолд.