Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Какво има? — попита тя. — Какво става?

Но никой не й отговори; санитарите вдигаха на носилка всеки ранен, който имаше шанс да оцелее, и го отнасяха на бегом към автовозилата.

Спера взе далекогледа си от Че, издигна се във въздуха, задържа се на място, пърхайки с крилца, и примижа пред окуляра.

— Отстъпват! — извика уплашено тя. — Сарнианците се оттеглят!

— Какво? — не повярва Че. В това нямаше смисъл. Само допреди десетина минути бяха напредвали толкова уверено. — Какво става? Спера? — До нея Ахеос опъваше спокойно тетива на лъка си.

— Войниците най-отпред удържат позициите си, но осоидите са ги налазили жестоко, а останалите… бягат. Буквално бягат. Държат щитовете над главите си и се изтеглят мълниеносно.

Всички автовозила потегляха, а войници отваряха широко вратите на влака. Че се оглеждаше сащисано.

— Не може да бъде!

— Богомолкородните по десния фланг още се бият — съобщи Спера с все по-треперлив глас. — Бият се като луди. Никога не съм виждала такова нещо… но са сами. Осите падат буквално на откоси, но са толкова много, че… Ще загинат, загиват, всичките загиват!

— А левият фланг? — извика към нея Ахеос.

— Те се изтеглят с мравките. Сарнианците от авангарда, те… няма да удържат още дълго атаката. Огъват се! Какво ще правят? Няма начин да се изтеглят дотук, преди осоидите да ги смажат!

Последният мравкороден адютант, прикрепен към отряда по левия фланг, отдаде чест на Сцеле. Трепереше едва доловимо, но нищо друго в стойката или гласа не издаваше ужаса, който се разиграваше в главата му.

— Предлагат да се изтеглите назад — каза й той. — Две роти ще останат тук и ще ги задържат, докато нашите хора стигнат до автовозилата и релсовия път.

— Ще бъде ли достатъчно? — попита Сцеле.

— Ще се наложи, по един или друг начин. Трябва да се изтеглим към града.

Сцеле се огледа. Беше изгубила само четвърт от хората си, защото новото оръжие на осоидите бе намерило малко цели в техните рехави редици.

— Ти! — извика тя и посочи към една от молецородните — девойка, сред най-младите в отряда. Сцеле нямаше време да преценява годно ли е момичето за задачата или не, имаше време само колкото да му даде нареждания. — Качи се на онази машина, дето се движи по релсите — заповяда тя. — Като спре, отлети към Доракс. Трябва да стигнеш там, разбираш ли? В Доракс трябва да узнаят какво става. Тръгвай.

Девойката кимна с насълзени очи и хукна да изпълни заповедта.

— Имам нужда от помощ — обърна се Сцеле към другите молецоиди. Останали бяха само десетина. — Трябва ми цялата помощ, която можете да ми предложите. Знам, че не мога да ви заповядам да помогнете, но сами виждате какво трябва да се направи.

— Виждаме какво една богомолкородна трябва да направи — каза най-възрастният измежду тях, мъж, прехвърлил шейсетте. — Ще ти помогнем с каквото можем.

— Но какво можем да направим? — възрази един от другите. — Слънцето отдавна изгря! Какво можем да направим посред бял ден?

— Забравяш се — упрекна го старшият. — Магията е страх, неувереност, съмнение. Все неща, които изобилстват на бойното поле. Хайде, елате.

Сцеле им обърна гръб. Вярваше, че ще направят каквото могат. На мравкородния адютант каза:

— Когато вашите две роти останат да задържат осоидите, ние ще се присъединим към тях. Уведоми за това началниците си.

— Времето за отпор вече настъпи — каза мравкородният и наистина, осоидите настъпваха, по земя и по въздух, приливна вълна от осородни войници, които доскоро бягаха да се спасяват, а сега прииждаха с кръвожадни крясъци да дирят отмъщение.

Сарнианските роти в авангарда бяха оформили дълга стена от щитове в две редици, втората — с насочени арбалети. Войниците се стегнаха да посрещнат сблъсъка с имперската армия; знаеха, че със саможертвата си, с неминуемата си смърт ще спечелят на съгражданите си време да стигнат до дома.

И понеже само това можеха да дадат, те щяха да го дадат охотно.

— Готови! — извика Сцеле. Летящи осоиди вече се стрелкаха във въздуха, запращаха припукващите си жила по бягащите войници, други бързаха напред към автовозилата.

Живяла бе достатъчно дълго, реши тя. Голяма част от живота си бе прекарала като шпионин на мистерите в Сарн и не бе вярвала, че ще й се даде тази последна чест — да умре както умираха богомолките.

— Нека тръгнем на лов за смъртта си! — извика тя на своите бойци, те вдигнаха оръжията си и хукнаха напред.

— Не виждам… — ахна Спера. — Не! Някакви войници изостават, за да дадат отпор. Богомолките… Богомолкородните по левия фланг се бият. Нападат осите… — Не намери сили да продължи, защото гледката беше потресаваща — богомолкочовеците изчезнаха като пясък под приливна вълна. Ала макар да ги погълна, вълната не ги помете; те бяха там, вътре сред имперските редици, танцуваха и сечаха, пронизваха, убиваха и умираха. — Като че ли… май част от осородните войници се бият помежду си! Нападат се и се колят един-друг във въздуха.