Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Следващата партида ранени беше пристигнала и Че заряза наблюдението, за да се включи в оказването на първа помощ. Не умееше много — само превръзки и по-простички шевове, — а и грижата за ранените мравкородни я изнервяше допълнително. Те не крещяха и не псуваха, защото черпеха сили от другарите си, от всепроникващата солидарност на общението в мисловната мрежа. Ако даваха израз на болката си, щеше да й е някак по-лесно. Около нея мравкородните хирурзи работеха бързо и мълчаливо, свързани помежду си и с пациентите. От това Че се чувстваше още по-несръчна и тромава, макар на нея да даваха най-леко ранените.

Имаше един миг — миг, за който по-късно Че щеше да си спомня ясно, — когато всички войници наоколо й застинаха едновременно за част от секундата, и тя разбра, че на бойното поле се е случило нещо ново. Довърши превръзката на ранения, за когото се грижеше, и отново взе далекогледа.

Армията на Сарн беше преустановила настъплението си, докато тактиците получат ясна представа какво се е случило. Новопристигналите осородни войски от релсовото автовозило се бяха строили в две редици на разстояние, което би затруднило и тежък арбалет. Ала все пак бяха произвели изстрели с някакво оръжие и резултатът бе видим по цялото протежение на сарнианския фронт — къси стрели като тези на гвоздистрелите, някои бяха рикоширали в щитове, други се бяха забили в брони, ала немалко мравкородни войници бяха извадили лошия късмет да ги уцелят в лицето. Сред богомолкородните имаше доста жертви, сигурно заради по-леките им доспехи.

Сарнианците подновиха настъплението си, автовозилата им потеглиха със същия стабилен темп. Имперски артилерийски снаряди падаха спорадично сред тях и скоро още едно бронирано возило спря заради раздробена лява верига. Мравкородните напредваха неустрашимо, но сред офицерите от авангарда течеше бърза дискусия какво представлява новото оръжие на осородните и как работи.

Двойната редица от имперски стрелци се издигна внезапно във въздуха и се премести с десетина метра напред. Маневрата им изглеждаше хаотична, сякаш не им е стигнало времето да я отработят добре. За миг сред редиците им настана голямо объркване — стрелците се опитваха да застанат на местата си, докато други части от имперската армия, същите, които преди малко бяха избягали от бойното поле, сега потегляха напред като подкрепления.

Като един, мравкородните войници ускориха крачка. Сега офицерите от авангарда виждаха по-ясно новите оръжия, които приличаха на лъкове със заряд от огнепрах като гвоздистрелите, само дето не се виждаше дим, нито се чуваше друг звук при стрелбата освен глухо прещракване.

Дрефос го беше пришпорил жестоко със сроковете, иначе нямаше да са тук сега. Нямаше да са тук и ако не бяха хелеронските леярни със своите неизчерпаеми количества материали на склад и способността им бързо да се пренастройват към ново производство. Тото беше работил денонощно, същото убийствено темпо налагаше и на подчинените си. Към края им позволяваше не повече от три-четири часа сън. И си спечели дълбоката им омраза — към него, полуродния, издигнал се до пръв помощник на Дрефос и техен пряк началник.

Фабриките продължаваха работата си и сега, разбира се, но Тото ги беше оставил в ръцете на други. Преди няколко дни, когато животът му окончателно се беше слял с убийствения цикъл на непрекъснатото производство, Дрефос дойде при него и му каза:

— Време е.

— Време за какво? — попита глуповато той.

— Време за истинския тест, Тото — отвърна с усмивка майсторът, като потриваше ръце и буквално грееше от ентусиазъм и нетърпение. — Войниците се упражняваха достатъчно. Постиженията им са в най-добрия случай приемливи, но ефективността на твоето изобретение ще компенсира недостатъчната им подготовка. Готови сме да пратим твоите подаръци на генерал Малкан.

— Искате да дойда с вас?

— Нима не го заслужаваш? — възкликна Дрефос. — Тото, аз много се гордея с теб. Направих истински удар, когато реших да те взема под крилото си. Би било черна неблагодарност, ако не те взема с мен сега, за да видиш творението си в действие.

„Тоест на фронта.“ Тото отвори уста и цяла навалица от думи се юрна да излезе, докато той се взираше във въодушевената физиономия на Дрефос. „Не искам да ходя на война. Не искам да гледам как творението ми убива хора.“ Но после си спомни какво беше казал Дрефос за двуличието. „Аз съм оръжейник. Заради жертвите трябва да съм там. Дължа им го. Защото е лично.“