Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Ала векианците бяха мравкородни, а на света нямаше по-добри войници от тях, опреше ли до простичка задача като тази, затова щом лудешкият миг на опиянение отмина, те подновиха напора си въпреки стрелите и камъните, тъпчеха по труповете на собствените си сънародници и накрая стъпиха на колегиумска земя.

Веднага щом видя, че стрелците не могат да ги удържат, Стенуолд си пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Напред! — И понеже нямаше време за чакане, пръв хукна към врага с надеждата хората му да го последват там, където ги водеше.

Връхлетя връз векианската редица от щитове без особени очаквания, но старият боец в него се събуди. Може да не беше мравкороден войник, но беше въртял меч още преди тези векиански мъже и жени да са били родени. В първите секунди изненада сам себе си, убивайки двама — прониза ги покрай щитовете им, докато се хлъзгаха по сипея. От двете му страни се появи стена от разнолики колегиумски щитове, а от стената все още валяха стрели и камъни върху врага.

Нямаше за какво повече да се мисли, нямаше време за съжаление и притеснения, всичко се бе свело до дивашкия, простичък стремеж да прониже колкото се може повече векианци. Мечът му отскачаше от щитове и брони, срещаше блокадата на други остриета, но той не се отказваше, мушкаше и сечеше с дива ярост, защото това беше неговият град и тези бяха неговите хора, и ако Колегиум паднеше, с него щеше да падне и целият свят, да пропадне в епоха толкова мрачна, че дори Вещото време да бледнее в сравнение.

Смътно съзнаваше, че Балкус се бие до него, единственият друг в предната редица, който нямаше щит. С по един къс меч във всяка ръка Балкус налагаше векианските щитове с нечовешка сила, но и за миг не изпускаше от око Стенуолд, сякаш в този миг на смъртна опасност помежду им се беше породила мисловна връзка, която му позволяваше да види всеки връхлитащ удар едновременно със Стенуолд и да подложи меч, за да го парира.

Губеха позиции, но не толкова бързо, колкото можеше да се очаква. Дивашката жертвоготовност на защитниците явно бе смутила нападателите и сражението още се водеше върху нестабилната купчина от отломки. Лицата на мравкоидите по правило бяха безизразни, каменни дори, но сега Стенуолд съзираше нещо като объркване в очите им. Те бяха войници и във всяко отношение превъзхождаха многократно сбирщината от раси и въоръжение насреща си, и навярно самият факт, че още не са смачкали противника, ги смущаваше дълбоко. Събраха щитовете си в стена и подеха на нова сметка атаката си, но се сблъскаха с мъже и жени, които бяха притиснати безнадеждно до стената, които нямаха какво да губят и къде да отидат. И които умираха, разбира се, тези безстрашни защитници на Колегиум. Търговци падаха пронизани, продавачи с прашни доспехи падаха посечени, работници и стражари падаха, надупчени със стрели. Ала нито един не продаде живота си евтино, и дори смъртно ранени, храбреците падаха, повличайки врага, изтръгваха мечове от ръцете им и дърпаха щитовете им, за да ги оголят. Стотици примери на героична смърт и неочаквана храброст, които забавяха напора на векианците, пък било и само за миг.

Съзрял колебанието на врага, Стенуолд се изпълни с гордост за своя град и точно тогава мравкороден войник отвори рана над лакътя му. Стенуолд изпусна меча си и залитна назад. Балкус уби войника на секундата, а опразненото от Стенуолд място в редицата се запълни веднага, но самият той продължаваше да отстъпва и да преплита крака, назад и още назад през тълпата защитници, докато не остана сам. Ариана се спусна към него и откъсна ивица плат от туниката си да го превърже.

— Мога да се бия! — настоя Стенуолд, но Ариана заби пръсти в раната му, докато той не се кротна достатъчно, за да довърши тя превръзката. — Мога да се бия! — повтори Стенуолд, оглеждайки се за някакъв меч.

— Войнемайсторе! — викаше някой и Стенуолд се обърна. Зави му се свят. Някакъв мъж, когото би трябвало да познава, тичаше към него и размахваше ръце. — Войнемайсторе!

— Тук съм! Какво става? — Едва чуваше думите си през врявата и звънтежа на оръжия.

Сети се кой е мъжът — един от собствените му войници, които отговаряха за охраната на пристанището…

Сърцето му се сви от лошо предчувствие. Знаеше какво ще му каже мъжът още преди да го е изрекъл.

— Войнемайсторе! Пристанището! Влизат в пристанището!

Стенуолд се обърна, разкъсван от двоумение, и видя как фронтовата линия се гъне напред и назад в тези последни конвулсии на колегиумската отбрана. Ала той носеше отговорност за пристанището и трябваше да иде там.