Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Невероятно грозното му лице, което приживе приличаше на небрежно издялана от дърво марионетка, сега бе застинало в гримаса, оголваща целия му набор от разкривени зъби. Стенуолд посегна да затвори очите на приятеля си, но успя само да се убоде на един от шиповете му.

Бяха извадили Скуто от сарнианското автовозило, което беше затворило пробойната в стената, и Стенуолд си даде сметка, че ако бе останал там още малко, щеше да го види с очите си. Но пък Скуто е бил мъртъв още преди да го извадят. И да беше останал, нямаше да има последни думи, нито сбогуване. Казали му бяха, че от самотнишкия отряд е оцеляла само една жена, но и тя нямало да живее дълго въпреки всички усилия на лечителите.

— Защо? — попита Стенуолд. — Защо е дошъл? — Вдигна очи към Балкус и видя, че коравото му лице се е сгърчило от скръб. Балкус и Скуто се бяха познавали от дълго време, почти толкова, колкото бе продължило и приятелството на Стенуолд с шипородния.

— Той винаги се грижеше за хората си — каза мравкочовекът. — Сигурно е чул за обсадата. Ние бяхме негови хора, Стенуолд, ти и аз. Пусто да остане! Какво си е мислил проклетникът, че не мога сам да се погрижа за себе си? — Юмрукът му се стовари върху масата. — Ах ти, глупак с глупак! Къде ти е бил умът? — Нямаше сълзи в очите на едрия мравкороден, но болезнената пустота в гласа му напълно компенсираше тази липса. Хората от тяхната раса скърбяха мълчаливо и в мисловно общение помежду си, но Балкус толкова отдавна беше напуснал родния си град, че явно бе забравил старите навици и изливаше болката си в думи като другите раси.

Стенуолд се замисли за последните ужасяващи мигове в автовозилото, за отчаяната борба лице в лице, за експлодиралата граната, докато водачът трескаво се мъчи да удържи контрола над занасящата машина, да я прокара сред векианските войници и техните арбалети и да запуши с нея пробойната в крепостната стена.

Хрумна му, че този път като никога е постъпил правилно, изпращайки другите надалеч — Че и Ахеос, Тисамон и Тиниса. Защото този път той, Стенуолд, се бе оказал на най-опасното място.

„Приятелите ми са на изчезване.“ Скуто му беше най-близък сред загиналите, но Кимон също му тежеше на съвестта, както и бедният доктор Никрефос, и много други, с които се познаваше отскоро, но така и не бе имал възможност да ги опознае добре — хора като Безрад Вѐлик, като Кабре, която бе ръководила отбраната на пристанището, или като Цейтус, който бе загинал в подводника си.

— Кое време стана? — извика той. — Някой знае ли?

— Преди малко май чух да се отброява третият час — отговори Ариана. Останала бе при вратата, за да не се натрапва на мъката му.

— И колко остава до съмване?

— Два часа и половина, Стенуолд. Не повече.

— Трябва да поспим поне малко — каза уморено той. — Векианците ще се върнат със зората. Вече направиха пробив и не знам как ще ги удържим този път.

— Тази нощ няма да спя — изрече с равен глас Балкус. — Ще ида при пробива и когато дойдат, ще убия всеки проклет векианец, който ми се изпречи пред погледа. А като ми свършат мунициите, ще ги сека с меча, пък когато той се строши, ще използвам юмруците си. — Стенуолд изведнъж го видя в нова светлина, непозната. Широкоплещест и заплашителен, мравкороден, решен да направи онова, което мравкородните правят най-добре — да убиват хора от собствената си раса.

Стенуолд бе стигнал до извода, че за да превземат пробойната, векианците ще трябва изпълзят по вклинилото се в нея автовозило, и затова беше пратил войниците си да ги посрещнат с арбалетни стрели, но постовият при пробойната току-що му беше съобщил, че векианците идват с таран. Ако успееха да го прекарат по стръмната могила от отломки, таранът щеше да смачка автовозилото само с няколко удара и да разчисти пътя на пехотата. Поел командването от загиналия Кимон, Стенуолд беше събрал де що намери читави мъже и жени да отбраняват позицията, но досегашният му опит показваше, че в близък бой векианските войници далеч превъзхождат неговите хора. Ясно му беше, че това ще е последният отпор на Колегиум преди векианците да плъзнат из града.

„Великата академия — мислеше си той, — Събранието, съюзът със Сарн.“ Изобретения, философия, изкуство и дипломация, изковавани грижливо в продължение на столетия зад тези стени… а сега невежите ръце на векианците щяха да ги разбият на пух и прах.

— Артилерията е готова, войнемайстор — докладва един от занаятчиите. Стената беше твърде отслабена, за да поеме тежестта на още машини, но отнякъде бяха намерили две балисти и по нареждане на Стенуолд гигантските прашки бяха заложени по двата фланга на малката му войска. Едната балиста беше от леките машини за многократна стрелба, другата беше масивно древно оръжие мравешка направа, което сигурно бяха измъкнали от някой музей. Едва ли щеше да изстреля повече от един залп.