Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Сцеле кимна.

— Тогава нека изясним нещо. Каквито и сложни планове да сте замислили, каквито и възможни развития да сте предвидили, те ще се разпаднат на пух и прах още при първия сблъсък с имперската армия. Ние няма как да реагираме на неизбежните промени в тактиката, които ще налагате в крачка. Вие обаче бихте могли да реагирате на нашите.

— Обяснете, моля — каза царицата.

Богомолкородната се наведе над картата, макар да беше видно, че й е трудно да я разчете.

— Ще разделя хората си на две половини по вашите флангове. Ще покриваме придвижването ви с лъковете и крилете си. Ще попречим на имперските въздушни отряди да ви минат в тила. Сред моите хора има немалко отлични стрелци. А после, когато наближим врага, ще го атакуваме, ще го повлечем в ответна атака и така ще разкъсаме фронта му. Осоидите нямат вашата дисциплина. Те могат да бъдат предизвикани, разпръснати. Благодарение на мисловната си връзка вие бързо ще се прегрупирате така, че да се възползвате максимално от предимството, което ние ще ви осигурим. Иначе казано, нека ние бъдем острието на копието. Вижте къде ще ударим и съобразете заповедите си с това. По този начин най-добре ще използвате уменията ни.

Царицата обмисли казаното, все така обградена от мълчаливото присъствие на тактиците си. Кимна бавно — съзнателен жест заради хората от други раси в шатрата.

— Тази идея определено не е лишена от достойнства, макар че така излагате хората си на голям риск. Ако самите вие се разпръснете, увлечени в атака или преследване, може би не ще успеем да ви измъкнем.

Сцеле килна глава настрани.

— Ние сме воини. Ние се бием. И разбираме какво означава това.

Царицата сведе очи към картата на масата, после погледна към Че и момичето потръпна от силата, концентрирана в този поглед. „Още колцина ме гледат сега през нейните очи?“

— Искате ли да добавите нещо? — попита царицата на Сарн.

Че отвори уста, като трескаво се опитваше да измисли какво да каже, но Спера я изпревари:

— Ами, пратеници. Задължително.

— Моля?

— Пратеници. Ако нещо се обърка, може да пратите някого със съобщение при воините от Съобщността — обясни дребната мухородна. — Да се оттеглят или да идат другаде. — Тя разпери ръце. — Аз от война не разбирам нищо, но съобщения мога да разнасям.

— Всъщност, може да постигнете същото и без пратеници… — каза внезапно Че.

Царицата я дари с усмивка.

— Да, същото хрумна и на нас. Ще пратя по няколко от най-бързите си войници с всяка половина от вашите хора — обърна се към Сцеле тя. — Те ще ме чуват и ще ви информират какво… как предлагам да постъпите. Много неща могат да се случат по време на битка и повечето не можем да предвидим. Възможно е вашите бойци да ми потрябват за нещо, което изобщо не ни е хрумвало да обсъдим.

Сцеле погледна към молецородния и той кимна.

— Съгласни сме — обяви тя и понечи да си тръгне, за да разясни на хората си плана, за който всички мравкородни в лагера вече бяха уведомени.

Че се изкашля многозначително.

— Аз… ще ми се да кажа нещо. Нещо, което чичо ми би казал, ако беше тук.

Богомолкородната спря и погледна през рамо към нея.

— Говори — подкани я царицата.

— Става въпрос за нещо, което се простира далеч отвъд утрешната битка — поде Че и се смути, защото думите й прозвучаха надуто и нелепо. — Тук и сега, в тази шатра, ние пишем история. Сарн, Колегиум и трите града от Древната съобщност застават зад една обща кауза. Кауза, която трябва да помним и за в бъдеще. Непременно трябва да я помним. Защото ако отблъснем осоидите, ще е лесно да забравим какво е било, как сме стояли заедно зад обща цел; лесно ще е пак да си обърнем гръб и да се правим, че другите не съществуват. Много е важно да запомним този миг и да го помним колкото се може по-дълго.

Сцеле, която от години се подвизаваше като чужд агент в града на царицата, сега се усмихна горчиво.

— Не знам дали дори заплахата на осородните ще е достатъчна да ни приобщи до такава степен. Нека първо ги победим, пък после ще видим какво е останало.

Тази нощ Че спа в обятията на Ахеос, притисната в него като в сигурно прибежище, а Спера лежа свита на самотна топка в другия край на палатката. На сутринта Че се събуди не от светлината на деня, а от липсата на любимия й.

— Ахеос? — повика го тихо тя. Отвън долиташе шум, не силен, а постоянният, равномерен шум на мравкородни, които се готвят за сражение — оглеждат за последно брони и оръжия, двигатели на автовозила и витла на фиксове, и всичко това в пълно мълчание.