Спокойно и открито Сцила мина през лагера на векианците и изчезна в нощта.
Призори на следващия ден вече бе далеч от векианския лагер и в лесния образ на млад паякороден мъж. Когато използва за пръв път това лице, то можеше да е лицето на нейния брат близнак, ако имаше такъв. Сега този образ беше с десет години по-млад от нея.
Местните хора, трудолюбиви стопани и земеделци, бяха чували за обсадата на Колегиум, но не знаеха какво могат да направят по въпроса. Просто чакаха търпеливо изхода и ако изходът беше такъв, че по пътя придойдеха векиански войници, местните щяха да приемат стоически съдбата си. Защото дори векианците имаха нужда от селяни, които да обработват земята, а Сцила подозираше, че животът като векиански роби няма да промени особено всекидневието на местните хора.
Откри хамбар с два кротки впрегатни бръмбара и се качи на сеновала. Време беше да разгледа плячката си.
Обикновена дървена кутия, такова беше първото й впечатление. Ала в резбата имаше нещо странно. Рисунъкът й подвеждаше окото по начин, който отклоняваше вниманието от ъглите и ръбовете на иначе четвъртитата кутия, линиите се гънеха и преплитаха, и колкото и да я въртеше в ръцете си, Сцила не намираше нито начало, нито край в плетеницата от трънливи лози и назъбени листа, които се застъпваха двойно и тройно, подчертавайки още повече дълбочината на пространствата помежду си, междини, които заради чудатата игра на светлосенките пропадаха в дълбочина, каквато малката кутия сама по себе си не притежаваше.
Съсредоточена до краен предел, Сцила не забеляза кога в хамбара притъмня, нито усети все по-неспокойното риене на големите насекоми долу.
Забележително наистина, мислеше си тя, как тези линии се раздвояват и разтрояват, ала която и пътечка да проследеше с пръст, тя само се гънеше и гърчеше, докато другите бяха отрупани с листа, насекоми, бръмбари, ларви, мокрици и други дребни същества, които живееха в гниеща дървесина. Въртеше я неуморно в ръцете си и се опитваше да разбули загадката. Беше си кутия; куха кутия, ако се съдеше по теглото, но нямаше капак, нито ключалка или резе, нито някакъв начин да види какво има вътре. Можеше само да проследява неуморно релефните изображения, които се преплитаха и гонеха по сякаш безкрайните й стени.
Нещо потрепна в ума й, както потрепват за миг сенките, когато духнеш свещта. Потрепване, танц… и Сцила най-сетне вдигна глава. По стените на хамбара се движеха сенки, движеха се по своя воля, по-тъмни от мрака наоколо, но различими за нейното зрение. Сенки на бойци с костни шипове по ръцете и дебнеща крачка, сенки на гигантски бронирани насекоми, предните им крайници бяха сключени в тържествена молитва, закачулени мъже с дълги роби, които вдигат ками към призрачен полумесец и всичко това под гъст балдахин на вековни дървета с гигантски корони. Сенки връз сенки връз още сенки, толкова много, че смисълът на ставащото се губеше в числеността им, губеше се всичко, освен емоциите, които я заливаха неподвластни на волята й, диви и гневни като приливна вълна при морска буря — ярост, предателство, загуба, клокочеща бездънна омраза.
Сцила усети, че е затаила дъх и толкова по-добре, защото тези сенки — или поне част от тях — бяха богомолкородни, които не изпитваха любов към нейната раса, а дълбоко в себе си Сцила усещаше, че талантът й да променя външността си, колкото и да бе голям, не е достатъчен да скрие от тях истинската й същност.
Ала вече бе късно да стори каквото и да било, защото една от сенките се бе обърнала към нея, ако сенките можеха да се обръщат. Очи нямаше, но я гледаше втренчено и по този поглед Сцила усети, че сянката е отчасти жена, отчасти насекомо, отчасти увивна лоза, и в същото време самото въплъщение на омразата. Така би изглеждала ненавистта, ако някой алхимик измислеше начин да я дестилира и да й придаде форма.
Обзе я чувството, че тази разгръщаща се сила — това дълго отлагано пробуждане, което тя бе предизвикала неволно — си има и други слушатели, и едновременно с нещата от кутията, които протягаха към нея насекомоидните си крайници, други, далечни умове, които бяха търсили алчно този момент, сега се пробуждаха на свой ред. „Имперският договор“ — помисли си тя и пред вътрешния й взор се пръкна образът на блед, кльощав мъж с изпъкнали червени очи и окървавено чело. Ръка с дълги нотки се протегна към нея, лицето бе разкривено в лъстива гримаса…
Сцила ахна в потрес… и образът изчезна, всички изчезнаха, слънцето грейна през капандурата на сеновала. Бръмбарите долу опъваха до скъсване поводите си, драскаха по стените, мазна пяна се къдреше по муцуните им и изобщо вдигаха такава врява, че чифликчията сигурно вече тичаше насам. Сцила се измъкна през капандурата и се спусна по стената отвън.
Читать дальше