Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Може пък да е грабнала първото, изпречило се пред погледа й, колкото да не си тръгне с празни ръце — предположи Стенуолд, но му хрумна и друго обяснение: „Или майстор Брискал не е подозирал за истинската му стойност.“

След това тримата пренесоха телата на Брискал и доктор Никрефос до най-близката лечебница, макар че състоянието им не подлежеше на лечение. Стенуолд привика един надежден на вид войник, съобщи му за другите трупове и че в къщата на Брискал трябва да се сложи охрана, в случай че крадците се върнат. После тримата отидоха у Стенуолд и завариха там пратеник, който ги чакаше на прага с още по-лоши новини.

Сцила се измъкна по живо, по здраво. Съжаляваше единствено, че и Гавед се е измъкнал. Предпочиташе да работи сама и компанията, която Империята й беше натрапила, само й лазеше по нервите.

А и нямаше намерение да дели наградата с никого. Щом кутията е толкова ценна, значи осоидите ще трябва да платят цялата договорена сума на нея.

Още на следващата пресечка Сцила бе приела образа на бръмбарородна матрона — нищо работа под прикритието на мрака, — и сега вървеше към най-близката крепостна стена. Да мине през векианския лагер нямаше да е толкова лесно, но пък тя беше веща в занаята си.

Макар и покрита с тежка резба, кутията не се отличаваше с нищо особено, точно както им бе казано, но пък и Сцила не бе имала време да я проучи основно. Ако откриеше какво толкова й е специалното, току-виж би успяла да вдигне цената. Империята разполагаше с много пари за харчене, а с арсенала си от хиляди лица Сцила не се боеше да си създава врагове. Дали да не възприеме лика на Гавед например? Виж, това би било забавно.

Сигурно Гавед обикаляше улиците да я търси, но с нейната маскировка и с неговото жалко осородно зрение шансовете му да я открие бяха нищожни. Накрая щеше да се откаже, да се измъкне от града преди зазоряване и да се върне при имперските си господари, които постоянно ругаеше, но от които никога нямаше да избяга наистина.

Някакъв гласец в тъмните кътчета на главата й мрънкаше, че онези, от които бе усвоила уменията си на времето, биха се срамували от нещата, които върши сега. Обучили я бяха на шпионаж — занаят древен и благороден, — а тя се бе превърнала в обикновен престъпник, който използва талантите си за отмъщение или за злато. Отдавна бе изгубила от поглед по-висшите цели, които би могла да гони, по-трайните постижения, към които да се стреми. Сега всичко се бе свело до печалбата и присвояването, и най-вече до насладата от надхитрянето — от това да направи за смях всички глупци, чиято проницателност спираше до лицето на човека насреща.

Стигна до крепостната стена и се прислони в сянката й. Наоколо нямаше никого, в небето — също. Сцила призова Изкуството си и се покатери сръчно по високия зид, ръцете и краката й прилепваха с лекота към огладените каменни блокове. Близо до върха изчака, чула стъпките на часови, но той я подмина, вперил поглед във векианския лагер от другата страна на стената. Сцила се изкатери като сянка върху зида и продължи с главата надолу по другата му страна.

И тук започваше истинското предизвикателство. Би могла да пропълзи от сянка в сянка, заобикаляйки отдалече векианските фенери, но това би омаловажило победата й. Не, тя искаше да направи за смях цялата армия.

Съсредоточи се и прие лицето и формата на тъмнокожа векианска мравкородна, чак до ризницата и шлема от тъмен метал. Ала дори най-съвършената външна прилика не би могла да заблуди мравкоидите, затова Сцила напрегна таланта си и усети в главата си напрежение и мъчителна промяна, домогване до нещо далечно и чуждо, идеал някакъв, гола идея, но идея, която бе изворът на мравешкото Изкуство.

И изведнъж нощта се изпълни с гласове. Сцила чу бързата размяна на рапорти между часовите, брътвежите на занаятчии, които стягат повредени артилерийски машини, въпроси от офицери и оплакванията на мнозина, които просто не можеха да заспят. Чу всичко това и пое през лагера, поздравяваше мълчаливо онези, които спираха погледа си на нея, поздравяваше ги по мисловната връзка, както би го направил всеки мравкороден на нейно място. Ако се бяха сетили да й зададат въпроси, можеше да стане трудно, защото в армия като тази странниците се разпознаваха за броени минути, но така и на никого не му хрумна да я заподозре, защото тя бе направила немислимото — имитираше ги толкова съвършено, че мравешкото им въображение не стигаше да обхване вероятността, че може да е натрапница.