Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

А и онези осоиди, които си бяха видели един на друг сметката. Подобна лудост можеше да се очаква от низша раса като тяхната, но въпреки това я разтърси. Не откриваше логика в случилото се, изглеждаше й безсмислено. Без предупреждение бяха напуснали лагера и се бяха изклали до крак. В началото не обърна особено внимание на случката, докладвана й от часовите, но после мисълта за клането започна да я гложди. „Ами ако е било някакъв сложен заговор или ново оръжие, някакво заразно умопомрачение? Дали няма да сполети и нас?“ Занаятчиите я бяха уверили, че е невъзможно, но напоследък тя губеше вярата си в тях. „Колегиумските учени очевидно знаят неща, за които ние не подозираме.“ Акалия бе наясно, че в сърцата на всички Умели раси има едно миниатюрно червейче, заровено така дълбоко, че в повечето случаи никога не виждаше светлината на слънцето. Червейче, пръкнало се преди много столетия, още по време на Вещите дни преди революцията — по времето, когато и мравкородните и бръмбароидите са били роби. Страхът от необяснимото, от древните тайнства. И сега, изправена пред учените на Колегиум, Акалия преоткриваше в сърцето си страха от необяснимото.

„Тактик“ — пристигна повикване от инженерите й.

„Докладвайте“ — откликна остро Акалия. Пред вътрешния й взор се ширна западната крепостна стена на Колегиум така, както я виждаха съгледвачите през далекогледите си в момента. Търпеливият глас на един от подчинените й занаятчии обясни подробно за пукнатините и повредите, нанесени от векианската артилерия през последните няколко дни.

„Стената се оказва по-издръжлива, отколкото очаквахме — обясни занаятчията. — Хоросановата спойка между блоковете е запазила еластичността си, с което прави еластична и самата стена. Отделните блокове обаче понасят значителни щети от обстрела. Налице са сериозни пукнатини и дори с намалената ни артилерийска мощ съумяхме да разширим повредените участъци.“

„Просто ми кажете кога“ — прекъсна го нетърпеливо Акалия.

Последва кратка пауза, докато занаятчията обсъждаше въпроса с колегите си.

„Може би днес. Днес вечерта или утре сутринта. Смятахме да отложим атаката за утре сутринта, за да имаме време за по-добра подго…“

„Не! — прекъсна го категорично Акалия. — Днес! Щом е възможно да пробием стените на Колегиум днес, значи трябва да положим необходимите усилия това да се случи. Досега занаятчиите на Век се доказаха като по-нисши от тези колегиумски селяни във всяко отношение. Това трябва да се промени. Действайте.“

Занаятчията капитулира по бързата процедура. Акалия остана с впечатлението, че бърза да даде заповеди за масиран обстрел.

Обсадата се беше проточила твърде много. Империята на осите сигурно беше свършила вече своята част от сделката, иначе нейните разузнавачи щяха да са докладвали за придвижващи се насам сарниански войски. Сарн явно нямаше да се включи в битката за Колегиум, но въпреки това Акалия имаше чувството, че учените и търговците зад омразните му стени й се присмиват.

Не за дълго, обаче. Царят на Век й бе дал свобода как да накаже града за съпротивата му и тази мисъл бе единствената й утеха, докато чакаше стените да паднат.

— Майстор Кимон! — крещеше мъжът. — Идват!

Спря и се преви надве задъхан, а Кимон нямаше друг избор освен да изчака, докато нещастникът си поеме дъх. Ако защитаваха мравкороден град, отдавна щеше да знае какво е видял мъжът, не само с думи, а и с образ. Полуродният кесиански младеж, който му служеше за свръзка, беше загинал, и сега Кимон можеше да разчита единствено на словесни съобщения, които бяха бавни, невинаги точни и постоянно го вбесяваха.

Накрая не издържа и се сопна на пратеника:

— Какво видя? Войски? Машини? — Над тях векианската артилерия все така обстрелваше стената. При всяко попадение зидарията се тресеше и Кимон бе изтеглил войниците си назад, в случай че стената се срине въпреки уверенията на колегиумските архитекти, че това е крайно невероятно.

— Машини, майстор Кимон, и войници зад тях. Тарани, струва ми се.

„Под прикритието на обстрела“ — досети се Кимон. Векианците неведнъж бяха пробвали тараните си срещу портите на града, но обшитите с метал допълнителни панели бяха издържали геройски на натиска. И този път нямаше да е по-различно.

Ала упорството на векианците му се стори подозрително. Дори те не би трябвало да повтарят многократно една и съща неуспешна тактика.

— А обсадни кули? — попита той.