Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Кимон и неговите войници не бяха на западната стена в този ден, защото векианската пехота бе преустановила временно атаките си. Вместо това оцеляла мравешка артилерийска част засипваше безмилостно стената с камъни и оловни гюлета. Артилерията на Колегиум връщаше на свой ред жеста, но повечето машини бяха второ и трето поколение, стъкмени да запълнят празнините, отворени от все по-точната стрелба на векианците. Малко преди да се съмне Стенуолд с очите си бе видял как качват на стената новите попълнения, които по същество бяха старите машини, закърпени надве-натри, колкото да произведат няколко изстрела, преди да се пръснат на съставните си части.

Днес най-тежкият удар беше насочен към северната стена, с все обсадните кули, тараните и безчетната векианска пехота. Стенуолд пристигна тичешком и със свито сърце. Боеше се, че са го извикали по спешност заради някакъв сериозен проблем, ала вместо това налетя на вбесен преподавател от Академията.

— Майстор Трудан! Или трябва да ви наричам войнемайстор?

— Наричайте ме както искате, майстор?…

Бръмбарородният беше нисък, набит, плешив и много ядосан.

— Аз съм майстор Хорнуил и настоявам да вкарате в пътя тези военни идиоти! Това е безобразие!

— Кое е безобразие? — попита Стенуолд в опит да го успокои. Хорнуил така се беше разпенил заради каквото там го беше вбесило, че единствено заплашителният ръст на Балкус успя да смекчи донякъде тона му.

— Майстор Трудан, аз съм експерт по търговските въпроси. Проектирам контейнери, които категорично не са с военно предназначение! — заяви мъжът. Стенуолд продължи да го зяпа неразбиращо.

— За какво говорите?

— За това! — Хорнуил тръгна с бърза крачка към редицата катапулти, монтирани на северната стена по решение на командира, отговарящ за отбраната й, и които стреляха непрекъснато, запращайки снарядите си във високи дъги към хората и машините в подножието. Хорнуил грабна един снаряд от ръцете на близкия занаятчия и го размаха свирепо. — Това е моят двукамерен пощенски контейнер за чуплива стока! — обяви превъзбуденият бръмбаророден. — Петстотин такива контейнера са били иззети от склада ми и аз настоявам да бъда обезщетен.

— Кой командва тук? — извика Стенуолд и иззад макарата на един катапулт се надигна мъж с омацано лице.

— Аз, войнемайсторе!

„Как стана така, че всички ме познават?“

— Защо обстрелвате мравкоидите с контейнери? — попита го Стенуолд.

— Ами то друго почти не остана — каза бодро инженерът. — А и тези красавци са идеални за целта. При попадение се пукат, но без да повреждат съдържанието си. Страхотни са.

— Съдържание? Какво съдържание? — попита Стенуолд през възмутените възклицания на Хорнуил.

Инженерът се ухили, като продължаваше да навива макарата.

— Ами, реших, че е време да прибегнем и до най-мръсните номера, войнемайсторе. Снощи с моето момче обиколихме всички менажерии, зоомагазини и алхимични лаборатории в града. И напълнихме контейнерите. Скорпиони, отровни паяци, жилещи мухи, колби с киселина, експлозивни реагенти. И сега векианците гадаят какво точно ще им се стовари на главите при следващия изстрел.

— Балкус — повика Стенуолд.

— Тук.

— Ако майстор Хорнуил не млъкне и не си тръгне веднага, хвърли го в реката.

Нищо не вървеше по план. Акалия все по-остро си даваше сметка, че Колегиум отдавна трябваше да е паднал и че векианската армия изостава драстично от заложените срокове.

Изглеждаше невъзможно град на занаятчии и мислители да удържа толкова дълго срещу елита на Век, най-дисциплинираните войници на света. Ала стените още стояха, а защитниците посрещаха храбро всяко нападение. Бръмбарородните и техните роби изглеждаха неуморни, а изобретателността им нямаше край. Всеки път, когато стените изглеждаха на косъм да паднат, проклетниците измисляха нещо ново и отлагаха с още един ден поражението си.

Тя поклати глава. Заредили се бяха неспокойни нощи за нея и хората й. Или нейните кошмари се бяха предали на армията, или армията я бе заразила със своите. Беше я страх. Никога не би го признала, но истината бе, че се страхуваше. Боеше се от присмеха на колегите си, присмех, от който никой мравкороден не би могъл да се скрие. Не я беше страх, че обсадата ще претърпи неуспех, защото Колегиум рано или късно щеше да падне. Ала се боеше, че ще е по-скоро късно, отколкото рано, и че ако царят бе избрал друг главнокомандващ, някой по-способен, градът можеше вече да е капитулирал.