Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Напред! — ревна той на хората си и когато те не помръднаха, тръгна сам, с надеждата, че срамът ще ги подкара след него.

Катереше се по отломките, а те току хлътваха под краката му. Кимон изведнъж се уплаши, че никой не го е последвал, че е сам, но после вляво и вдясно от него се появиха щитове, сбирщина от десетина различни модела. След миг Кимон се озова на върха на купчината и видя векиански войници да се катерят към него.

— Щитове напред! — извика той и сам се прикри зад своя. Повечето около него направиха същото, но винаги имаше неколцина, които схващаха бавно или смятаха, че имат по-добра идея, и този път това се оказа фатално. Арбалетни стрели се забиха в щита му, три-четири дори го пробиха и ръбатите им върхове лъснаха като инкрустирани в дърво диаманти.

А после Стенуолд се появи иззад него, подпря арбалета си на щита му и натисна спусъка, още двайсетина арбалета стреляха едновременно с неговия, а след миг — още два пъти по толкова. Векианците се катереха по купчината отломки с вдигнати щитове, но въпреки това десетина паднаха с щръкнали от доспехите стрели, а сред арбалетчиците от втората линия жертвите бяха дори повече.

А после мравкородните се юрнаха в нова атака по разместващите се камънаци и Кимон се стегна да ги посрещне, макар сърцето му да се блъскаше в гърдите като напомняне, че е твърде стар да развява кокалите си по бойни полета.

Заби щита си в първия мъж, налетял насреща му, и сблъсъкът между щитовете им беше толкова силен, че векианецът залитна и се търколи назад. Ала друг зае мястото му, и още напираха през пробойната в стената, като река, а после започна сериозната част — тази с мечовете и убиването лице в лице.

Дрезгавият пукот на гвоздистрел изкънтя наблизо — телохранителят на Стенуолд си беше пробил път до втората редица и стреляше яростно по врага почти от упор. Ала Кимон бе потънал в собствената си стихия. Той беше учител, преподавател в Академията, но преди всичко беше майстор на меча. Мравкоидите, които напираха срещу него сега, бяха войници, ала той беше нещо повече и го показа нагледно. Даде им десетина смъртоносни урока, острието му поразяваше като жило на скорпион, напред, наляво и надясно, и скоро войниците наоколо съсредоточиха усилията си върху него, откривайки се за защитниците от двете му страни.

Ала по протежение на фронта сражението не беше в полза на защитниците. Колегиумци се биеха на живот и смърт. Продаваха скъпо живота си, не отстъпваха и на крачка, принуждаваха векианците да плащат прескъпо за всяка педя отвоювана земя, ала мравкородните се сражаваха като един, докато защитниците се биеха всеки за себе си. Кимон усещаше как везните се накланят в другата посока, без значение колко врагове убива и колко умело върти меча си.

— Удържайте! — изрева той. — Удържайте за Колегиум! — В кратките мигове между поредните два удара Кимон постепенно съобрази, че защитниците всъщност се справят по-добре от очакваното, а векианците не се бият с обичайния хъс на мравкородни войници. Имаше нещо в лицата им, нещо измъчено и напрегнато, което притъпяваше устрема им.

За миг фронтът се люшна напред, дали заради насърчителните думи на Кимон, или заради отчаянието на защитниците. Мравкородните войници отстъпиха по сриващите се камъни и атаката им сякаш бе на път да се разпадне, но после се взеха в ръце, както го правеха винаги, и поеха обратно нагоре.

— Удържайте! — извика отново Кимон и като по чудо нещо във векианската атака се пречупи. Стотиците, които напираха да влязат през пробойната, вече не бяха там. Нещо явно бе раздвоило вниманието на врага.

Кимон усети удар в гърдите, нещо бе забърсало с трясък ръба на щита му. Изви очи надолу и зърна потрепващия край на арбалетна стрела, пробила ризницата му. Болката беше тъпа и много по-слаба от очакваното.

Фронтът на защитниците се разпадаше, макар че всички мравкородни в подножието на купчината отломки се обръщаха на север, опитваха се да тръгнат натам, но налитаха на съседите си, очевидно до един фокусирани върху едно.

Нещо го удари по главата, шлемът му издрънча и Кимон политна назад. Щеше да падне на земята… не, Стенуолд го прихвана. Стенуолд и неговият сарниански телохранител, които го изнасяха на ръце.

— Фронтът… — успя да изхъхри той.

— Не мърдай — каза му Стенуолд. После добави още нещо, но макар да виждаше как устните му се движат, Кимон не чу нито дума.

Пое си дъх да го смъмри, че говори толкова тихо, но въздух нямаше и Кимон разбра, че стрелата е пронизала не само ризницата, а и дробовете му. Небето горе потъмняваше много по-бързо, отколкото можеше да го стъмни настъпващата нощ.