Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Един от тях тръгна без страх към настръхналата редица на сарнианците. По нечута команда на царицата щитоносци и арбалетчици се отдръпнаха да сторят път на пратеника. Че се сепна, познала Сцеле. Стройната богомолкородна жена носеше дълъг жакет, подсилен с метални люспи и подплатен с мек плат, който да заглушава звъна на метал, през рамото й висеше дълъг лък без тетива. Сцеле мина уверено през зяпащите я мравешки войници и се поклони с уважение на царицата им.

— Ваше величество — каза тя. — Нося ви поздрави от Древната съобщност.

— И каква по-точно е тази съобщност, за която говорите? — попита царицата с подозрение. — Никога не съм чувала за нея.

Сцеле се усмихна едва-едва.

— В името се крие известна ирония, защото съобщността съществува едва от пет дни. Ала се обляга на древни традиции, защото изправени пред заплахата на един променящ се свят, ние подновихме стари връзки. Точно както вашият град е в съюз с бръмбароидите от Колегиум, така и крепостите на Етерион и Нетион отново потърсиха мъдрост под крилото на Доракс и молецородните.

— Нова сила на моя праг — отбеляза царицата. — Трябва ли това да ме радва?

— Не съм провиждаща и не мога да гадая в бъдещето — отвърна Сцеле, — освен за едно. Тази войска, която виждате, се събра за един ден от онези, които са готови да чуят призива ни. Тръгваме с вас срещу Империята.

— Колцина сте? — попита царицата, но преди Сцеле да е отговорила, по мисловната мрежа очевидно пристигна докладът на съгледвачите, които бяха използвали времето да броят. — Осемстотин. Осемстотин богомолкородни… и още стотина молецоиди. И ще се биете заедно с нас?

— Ще се бием — увери я Сцеле. — Това е извън всяко съмнение.

През онзи ден Стенуолд имаше повод да си спомни как бе казал на доктор Никрефос, че това можело да изчака до вечерта, защото бил зает с по-спешни неща за вършене.

С особена яснота си припомни първите няколко часа след зазоряване, когато оцелелите бронирани кораби на векианската флота бяха направили нов опит да влязат в пристанището, като избутат с пълна тяга запречилите входа му полупотопени съдове, докато артилерията им обстрелва безпощадно доковете. Понеже отговаряше за отбраната на пристанището, Стенуолд клеча с часове заедно с неколкостотин войници, всеки потърсил укритие зад някой оцелял зид, докато тежките кораби напираха отново и отново, а ревът на пресилените им двигатели се носеше над водата.

Шейсетина от войниците под негово командване загинаха по време на бомбардировката, защото ако ги бе изтеглил извън обсега на оръдията, не би успял да ги върне навреме, за да спрат евентуално векианско дебаркиране на доковете.

А после, малко преди обяд, бронираните кораби се отказаха и се оттеглиха в открити води. Ала за Стенуолд това не беше победа.

Пак тогава се бе сетил отново за доктор Никрефос. Сутринта старецът му се бе сторил крайно развълнуван, плещеше за някакъв артефакт, който трябвало да се опази на всяка цена. Сигурен бил, че е някъде в Колегиум, дори смятал, че може да провиди местонахождението му. Очевидно си вярваше и смяташе каузата си за изключително важна, но на Стенуолд смисълът му убягваше.

Тъкмо бе решил да потърси стария молецороден, когато дотича пратеник от северната стена. Трябвало спешно да отиде там. Времето не стигаше за нищо.

Да прекосиш Колегиум, беше като да попаднеш в кошмар. През последните ден-два векианците използваха специални требушети далеч отвъд обхвата и на най-далекобойните машини по крепостните стени на Колегиум. Стенуолд лично ги бе огледал с далекогледа си — рамото им беше необичайно дълго, а еластичната част на тези гигантски прашки беше пригодена така, че да изстрелва по десетина гранати едновременно. Гранатите избухваха над града и го засипваха с огън и шрапнели или се забиваха в покривите и избухваха там. Стреляха напосоки и нанасяха минимални материални щети, но държаха гражданите като затворници в домовете им. Малцината храбреци, дръзнали да излязат по улиците, трябваше постоянно да държат небето под око, и докато прекосяваше родния си град, Стенуолд усети как сърцето му натежава още повече, потиснато от чувство за обреченост, което го притискаше като облачна пелена.

— Започвам да се чудя как ще свърши всичко това — подхвърли към Балкус той и едрият мравкороден кимна мълчаливо.

Малко преди зазоряване в Колегиум бе пристигнал куриер. Казваше се Фрезо и го очакваха доста по-рано, но недалеч от града го прострелял мравкороден арбалетчик. Раната не била тежка, но се наложило да изчака няколко дни, докато събере сили да полети отново. Настоял бе, за да опази честта на гилдията си, първо да предаде съобщението и чак след това да получи помощ за раната си. Уви, новината бе поредният тежък удар за защитниците. Сарн нямаше да им се притече на помощ. Всички знаеха, че Хелерон е паднал в ръцете на Империята, но никой, дори Кимон, не бе стигнал до логичния извод, че една придвижваща се на запад имперска армия ще ангажира вниманието на Сарн и ще осуети плановете му да се включи в битката за Колегиум.