Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Знаеше също, че царицата скоро ще повика при себе си дебелака от Колегиум. Тогава щеше да е идеалният момент. Дотогава той щеше да е подготвил всичко.

Понеже беше умен и съобразителен, Лирус лесно си бе осигурил пост в самия дворец. Винаги работеше допълнително, изпълняваше съвестно всяка задача, а усърдието му беше впечатляващо дори според мравешките стандарти. Надзорниците го ценяха високо и той постепенно се изкачи до върховете на слугинската йерархия. Дори беше прислужвал на самата царица. Но пък за човек с престъпен ум, който владееше мравешкото Изкуство за мисловна връзка, в Сарн всичко се постигаше лесно.

А и той нямаше да е сам, разбира се. Господарите щяха да му пратят двама помагачи. Не осородни, защото никоя оса не би останала незабелязана в Сарн, а двама мухородни убийци. Лирус знаеше, че не може да разчита на тях да му свършат работата. Те щяха просто да отвлекат вниманието на охраната. Не, средството, което щеше да сложи край на съюза, беше тук, в собствените му ръце.

Знаеше, че мисията му е самоубийствена, но току-виж успял да изненада господарите си и в това. Ако всичко се случеше достатъчно бързо, Лирус можеше да се окаже единственият жив очевидец, на чиито показания да повярват.

— Колко войници имаш? В Колегиум? — попита Стенуолд.

— Хиляда двеста седемдесет и четири — отвърна Паропс, без да се замисля. След векианската обсада на Колегиум из Равнините беше плъзнала мълвата за войска от таркиански бежанци и постепенно, поединично и на групи, граждани на Тарк започнаха да се стичат към Колегиум. Някои успели да избягат след смъртта на царя, преди осите да завладеят окончателно града. Други били извън Тарк по задачи и не могли да помогнат в отбраната на родния град. Трети живеели от години в Колегиум или били студенти във Великата академия. Така Паропс неволно се беше превърнал в нещо като сборен пункт за своите съграждани. В ежедневното си общуване по мисловната мрежа някои от хората му дори го наричали свой тактик.

Хиляда двеста седемдесет и четирима дисциплинирани и мотивирани таркиански пехотинци, размишляваше Стенуолд. А и бройката сигурно беше набъбнала още след последния доклад, който Паропс бе получил по трена от Колегиум преди няколко дни. Издръжката на толкова войници тежеше на колегиумския бюджет, но таркианците нямаха равни във военното дело, а съгражданите на Стенуолд едва наскоро се бяха заели с мобилизирането на своя собствена редовна армия. До пролетта Колегиум щеше да набере достатъчно бръмбарородни войници, щеше да им осигури въоръжение, но дисциплината и войнските умения не се създаваха толкова бързо.

— Дали… — започна той, смръщил замислено вежди, — смяташ ли, че хората ти ще вдигнат оръжие в защита на Сарн?

— Труден въпрос — призна Паропс. — Ако ме беше попитал дали биха вдигнали оръжие срещу Сарн, лесно щях да ти отговоря. Но да защитават чужд град-държава…

— Дори срещу осите? Срещу завоевателите на Тарк? — изтъкна Стенуолд.

Паропс го изгледа раздразнено.

— Не ме подценявай, майстор Трудан. Не се опитвай да ме водиш за носа. Знам, че в Колегиум всички си живеете в мир и сговор, но ние сме мравкородни. При нас хората се делят на „ние“ и „те“, а сарнианците са „те“ много по-отдавна от осите. Твоят богомолкороден приятел ще вдигне ли оръжие в защита на паешки град?

— Да — каза Стенуолд и сам се изненада от отговора си. — Да, мисля, че ще го направи, ако го помоля. Но ще го направи само защото цени високо приятелството ни, а после ще ми го натяква, докато съм жив. Ти обаче ме познаваш отскоро и носиш отговорност най-вече за своите хора. Значи отговорът ти е „не“, така ли?

— Отговорът ми е, че ще трябва да попитам. Ние не сме чак толкова закостенели, колкото си мислите вие, чужденците. Вие виждате само реда и подчинението, но не и дискусиите, които ги предхождат. Ще поставя въпроса на моите войници, щом искаш. Значи смяташ, че ще се стигне дотам?

— Сега Сарн е на предната линия — каза Стенуолд. — Войната ще застигне най-напред него.

— И ако Сарн падне… ще дойде ред на Колегиум, на Древната съобщност, на Век… и така чак до западния бряг — каза Паропс. — Затова сме тук и затова ти водиш дипломатическата си битка. Разбирам го отлично, майстор Трудан, и ти обещавам, че ще разясня всичко това на офицерите си, а те ще имат грижата да го предадат на своите войници.

В този момент Спера и Ариана се върнаха. Изглеждаха уморени. Почти целия предобед бяха прекарали в града, Спера — в Царския двор, Ариана — по улиците на лов за слухове.