Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Четиридесет централа в хелеронски монети за всеки от нас. И двойно, ако се стигне до битка — контрира тя.

Лейар Белоуерн я гледаше спокойно и с нищо не издаде дали Тиниса току-що се е изхвърлила с цената, или е продала услугите им на безценица.

— Съгласен съм — каза накрая той, давайки да се разбере, че е щял да се съгласи и на повече. — А сегашният ви договор?

— Ще трябва да говорим с клиента си — каза тя. — Смятам обаче, че ще отстъпи. Както предположихте, кесията му не е дълбока. Къде да ви намерим?

— Вече знаете къде съм спрял временния си дом — каза той. — Ще ви очаквам там. — Изправи се, но после, изглежда, се сети за нещо, което пропука спокойната му фасада и сгърчи за миг лицето му. — Елате преди мръкнало, ако ще идвате. Смятайте това за изрично условие в договора.

Когато Белоуерн си тръгна, Тиниса погледна Тисамон. Той се беше навъсил страшно, но не на нея. Гледаше след бръмбарородния и неговата свита.

— Не е чак такъв познавач, за какъвто се мисли — каза Тиниса. — Защото аз не съм обвързана с богомолското чувство за чест. Дано това не те разочарова.

Тисамон не каза нищо по въпроса. Вместо това изръмжа:

— Признавам, че ме гризе любопитство. От какво толкова го е страх?

— Има един очевиден начин да разберем — каза тя. — Хайде да уведомим Ахеос, а после да се представим пред новия си клиент майстор Белоуерн. А след като се успокои, че сме на негова страна, току-виж решил да ни използва и за друго. Да разчистим конкуренцията например. Някъде в този град има хора, които знаят онова, което ни трябва. Белоуерн не е единственият и може да ни отведе при другите.

Нещата се развиваха по начин, който надхвърляше и най-смелите очаквания на Стенуолд и го изпълваше с позабравена напоследък надежда. Тази зала в Сарн беше побрала целите Равнини, обединени срещу буря, която нямаше да закъснее. Сарнианците бяха преустроили една казарма, съборили бяха преградните стени, подредили бяха скамейки и една огромна маса, създавайки достоен мизансцен за най-големия военен съвет, провеждан някога в Равнините. Мъжете и жените, които седяха около масата, бяха доказателство, че усилията им не са отишли напразно.

Самият Стенуолд представляваше Колегиум. Седеше и гледаше как другите емисари го гледат. Не беше за вярване, но всички те бяха дошли с неговото име на уста. Името му явно беше познато из целите Равнини, сякаш той беше герой някакъв, историческа личност или нещо такова.

„Историята е тук и сега — напомни си той. — В тази стая ние пишем историята.“

Царицата на Сарн също присъстваше, лично — жест, който да покаже колко високо цени срещата и нейното значение за бъдещето на всички. Половин дузина от тактиците й стояха зад нея да я подкрепят със съвети — и да я защитят при нужда, макар че тя, разбира се, разполагаше с цял град, който да й осигури и подкрепа, и защита. Ала решението й да се яви лично, вместо да делегира другиму домакинството, беше ясен знак и решителна крачка — начин да покаже на света колко много залага Сарн на тази среща.

Присъстваха и двама бойни лордове на богомолките — жени, една от Етерион и една от Нетион, дошли бяха без свита и съветници и старателно избягваха да се поглеждат. От пръв поглед се виждаше, че не се харесват, меко казано. Жена беше и слабата възрастна представителка на молецородните между тях. Това беше без прецедент — Доракс беше изпратил скрир на бойния съвет в Сарн.

Имаше също тактик от Кес, придружен от шестима военни дипломати, и това далеч надхвърляше надеждите на Стенуолд. Никога досега кесиански емисар не беше стъпвал в Сарн. Десетина скромно облечени мухи бяха дошли от името на Меро и Егел. Приличаха на хора, които не са склонни да спазват дипломатическия етикет, но поне засега се държаха прилично. И нищо чудно — поселищата им бяха право на пътя на крайбрежното имперско настъпление. До тях седеше Паропс като представител на окупирания понастоящем мравешки град Тарк.

Никой не беше дошъл от Фелиал. Нито от Век, но векианците още си ближеха раните. От Хелерон също нямаше никой, макар молецородната да твърдеше, че говорела и от името на сънародниците си в Тарн.

Белокос и белобрад мъж от раса, която Стенуолд се затрудняваше да определи, привлече вниманието му. Мъжът тъкмо заемаше мястото си под озадачените погледи на другите делегати. Стенуолд привика с ръка един сарниански слуга и го попита кой е непознатият.

— Казва се Сфайот — обясни мравкородният след кратко допитване по мисловната мрежа. — Тук е от името на принца ренегат.