Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

„А сега сме в град, който бъка от магьосници… или така поне се очаква да повярвам.“

Двамата паякородни не бяха трудни за откриване просто защото не се криеха. Бяха наели цял пансион, а слугите им бяха нагиздили помещенията с ярки коприни в червено, златно и лазурносиньо. Всички прозорци на фасадата бяха отворени широко, сякаш да подмамят в капан слабото утринно слънце, и паякородните големци се виждаха ясно, седнали в двата края на дълга маса.

— Бива ги да се мразят един друг — отбеляза ентусиазирано Скрит. — И понеже се мразят, постоянно се държат под око.

— Тези двамата трябва да ги наблюдаваме — каза Тиниса. — Макар че решат ли, ще изчезнат яко дим.

— Искате ли да ви покажа дебелака, дето плаща на моя шеф? Сега е отседнал ей там. Преместил се е вчера. — Скрит посегна към ръкава на Тисамон, но той дръпна раздразнено ръката си и попита:

— За Лейар Белоуерн ли говориш?

— Защо се е преместил? Не е харесвал къщата? — включи се и Тиниса.

— Нищо й нямало на къщата, просто не му харесвала там, където била, затова наредил да я преместят — обясни в скороговорка Скрит.

Не им оставаше друго освен да я последват. Скоро младата водомеркородна ги заведе при двуетажна дървена постройка, която нямаше нищо общо с местната архитектура — с квадратна основа и с разширяващи се нагоре стени, така че покривът се явяваше най-широката й част, с кръгли прозорци и метална обшивка по ръбовете.

Тисамон я зяпаше с празен поглед и дори Тиниса не я позна веднага.

— Гондола на въздушен кораб — каза накрая. — Като нашата, но много по-голяма.

— Преди беше във водата — обясни Скрит. — Сега я иска на сушата. Хората му надуват големия мехур, придвижват къщата до брега, после изпускат въздуха от мехура и го прибират в покрива. Много работа е това, а никой не знае защо.

Двамата се замислиха върху това любопитно развитие на нещата, но не стигнаха до никакво логично обяснение.

— Кой е следващ в списъка? — попита Тиниса.

— Другите още не сме ги открили. Крият се. Показах ви всички, дето ги знаем къде са — заяви Скрит и в думите й незнайно защо прозвуча гордост.

— Е, те всичките ще знаят каквото има да се знае за търга — каза разсъдливо Тиниса. — Достатъчно е да говорим с един от тях. С кого имаме най-голям шанс?

Тисамон хвърли поглед през рамо към големия пансион, но Тиниса поклати мислено глава — беше убедена, че нещата ще се развият много лошо за всички замесени, ако той се опита да изтръгне информация от двамата паякородни, без значение дали те са магьосници, или не.

— С този — реши тя. — С Белоуерн.

— Защо?

— Защото той е наел Нивит, а това показва инициативност и липса на предразсъдъци. Бръмбаророден е, значи не е магьосник. От Империята е, но не е армейски офицер, нито е осороден. — Тя вдигна рамене. — А и искам да разбера защо си е преместил къщата.

След „Небесен“ Тиниса не беше виждала толкова голяма гондола. В момента временният дом на Белоуерн се явяваше най-помпозната постройка в Джерез, по-голяма от всички истински къщи наоколо. Освен това изглеждаше непревзимаема. Имаше люк, но той се намираше на три метра над земята и сигурно беше здраво залостен. Прозорците бяха толкова малки, че и мухороден не би се проврял през тях. И да имаше други люкове на палубата, Тиниса не би могла да се покатери дотам посред бял ден.

Даде си сметка, че не знае дали Тисамон владее Изкуството да се катери по отвесни повърхности. Да се задават въпроси за чуждите Изкуства беше признак на лошо възпитание, но Тиниса вече знаеше, че за разлика от други богомолкородни, Тисамон не може да лети. При него Изкуството, изглежда, се беше концентрирало в костните шипове на подлакътниците и в типичното за богомолките умение да убиват.

След като обикаляха десетина минути около къщата на Белоуерн, към тях се приближи водомерско дете. Тиниса го погледна без симпатия, защото децата на местните бяха по-необичливи и от самите тях. Дребното кльощаво създание от неясен пол заприказва Скрит и й даде някакъв свитък. Тиниса със закъснение съобрази, че местните не използват хартия.

— От мъжа в къщата е — обяви Скрит, видимо доволна от себе си, все едно току-що е извършила добро дело за всеобщото благо. Тиниса взе навития на руло лист хартия, счупи печата и прочете:

До майстор Богомолка и мадам Паяк.

След малко смятам да прескоча до таверната с поетичното име „Торба пиявици“ и сърдечно ви каня да се срещнем там, на открито, където опасността от изненади ще е сведена до минимум.