„Виж ги, Че. Виж ги как се движат.“ Спря погледа си на едно кльощаво създание, жена сякаш. Водомерката пристъпи върху водата, после се затича и само малки вълнички останаха да бележат стъпките й по повърхността. Това водомерките го можеха от най-ранна възраст, то беше Изкуството на предците им и пак то проваляше изначално всеки опит на осите да ограничат контрабандата и разбойничеството в района.
„Забележи обаче — продължи наум Ахеос, — че се придържат близо до брега сред островите и тръстиките. Говори се, че навътре в езерото имало гигантски твари, риби и насекоми. Както и че езерото било обитавано от призраци и понякога от дълбините му извирали странни светлини… Може би са само приказки, които да държат Империята настрана, макар че не виждам как ще уплашиш осите с истории за призраци и тайнствени светлини.“
Протегна се и се прозя сънено. Явно компанията на дневните раси започваше да му влияе. Часовете на нощта, когато неговите хора бяха най-активни, за него се превръщаха във време за покой. „Пази се, Че — призова я той през огромното разстояние, което ги делеше. — Пази се, моля те.“
Утрото донесе малко радост на Джерез и малко повече на Гавед. Той плъзна поглед по загрозеното от зората езеро, по смрадливите колиби на този странен град и си помисли: „Най-сетне у дома.“
Което не беше вярно, разбира се. Гавед беше пътешественик по природа и нямаше истински дом, но толкова пъти бе идвал тук по работа, че се беше сдобил с нещо като симпатия към това място, симпатия втора ръка и без излишни въпроси, обичайния начин да се сдобиеш с каквото и да било в Джерез. А и тук имаше неколцина, които би могъл да нарече приятели, е, почти приятели, доколкото човек с неговото занятие можеше да има приятели. „А и какво изобщо е приятел? Някой, който да ти пази гърба, устоявайки на изкушението да ти забие нож в него.“
Стоеше загледан замислено в езерото. Напоследък бе имал възможност да наблюдава отблизо как живеят другите — Стенуолд Трудан и неговият многоброен клан от разнородни агенти; Тисамон, дъщеря му и невидимата връзка помежду им; неподправената радост на Стенуолдовата племенница, когато се беше събрала след дълга раздяла с любимия си от расата на молецородните.
„Предпочитам гърба без нож в него и свободата“ — каза си той.
— Сигурен ли си, че познаваш добре този занаят? — прозвуча зад гърба му гласът на молеца.
— По-добре от всеки друг. Тукашните ми приятелчета ще ни светнат за всичко, което става наоколо. Няма как да хвърлиш такова нещо във водата и да не плиснат вълнички.
Мъжът го изгледа изпитателно с празните си очи, но дори преди Гавед да получи белега от изгаряне, лицето му не беше от най-изразителните.
Осородният кимна на молеца и тръгна по кривите улички на Джерез, като си мислеше: „Доверието открай време е дефицитна стока в този град.“
След три пресечки спря едно водомеркородно дете и му засочи нещо, все едно го пита за посоките. Гърчавото създание кимна, грабна предложената му монета и си плю на петите. Гавед продължи търпеливо напред, пъхнал ръце в джобовете на дългото си палто. Изглеждаше доста ненатрапчиво като за оса.
Две улици по-нататък детето се върна и прошепна в ухото му:
— Една жена те следи. Паякородна, млада и много хубава. — Гавед кимна вещо, даде на детето още една монета и смени посоката, уж следваше получените от него указания.
„Е, нищо изненадващо. Момичето си мисли, че може да надхитри водомерките в дебненето, но забравя, че те са родени за тази игра.“ Не му вярваха и това му подейства почти като облекчение. Отново чувстваше, че има твърда почва под краката.
Време беше да пробва и друга една почва, да види дали не е започнала да поддава от постоянния дъждец. Стигнал бе. От всички барачки в Джерез тази сигурно беше най-невзрачната — приличаше повече на навес, сгушен до стената на „Рязано стъкло внос-износ“, водомерски търговски картел, който изкупуваше скъпоценни камъни от Севера и ги продаваше тайно на висши служители от Консорциума и на имперски офицери. Незаконните отношения на картела с официалния режим бяха пуснали корени толкова надълбоко, че водомерките въртяха необезпокоявано търговийката си на хвърлей камък от губернаторския форт, при това под име, което даваше добра представа за естеството на заниманията им.
Отвътре барачката беше неочаквано просторна, защото беше прилапала поне три стаи от сградата на „Рязано стъкло“ и преговаряше за още. Така поне стояха нещата при последното идване на Гавед. Онези от „Стъклото“ ги търпяха, стига любопитните очи да не се спираха на техния внос-износ.
Читать дальше