Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

„Толкова съм далеч от дома.“ Тази мисъл терзаеше Ахеос сега, дни след въздушния сблъсък с имперските фиксове, терзаеше го и опитът да заспи с падането на нощта, която през по-голямата част от живота му беше знак, че е време да става от леглото и да почва работа. „Толкова далеч съм от нея.“

Имаше лек за това и този лек беше магията. Магията, която бягаше от будния свят на слънцето, ала се захранваше от сънища и видения.

Беше намерил Че с вътрешния си взор, видял я беше как спи на широко легло с копринени чаршафи, свита на топка като дете и усмихната в съня си. Сърцето му се сви, като я видя. И преди да си пробва силите с това съзиране, знаеше, че чувства остро липсата й, но едва сега, след като призова лицето й в ума си, разбра колко много страда по нея.

— Че — тихо каза той. — Знам, че спиш. И преди съм те докосвал така, в миг на най-голяма нужда. А сега те намерих съвсем лесно. Сигурно защото те обичам.

Нямаше гаранция, че тя ще чуе думите му в съня си, нито че ще ги помни, когато се събуди, но той имаше нужда да си поговори с нея, да я докосне. Сърцето го болеше от прилива на чувства, на любов, която сънародниците му считаха за мерзка, която противоречеше на здравия разум и която въпреки всичко беше неоспорима.

„Че, искам да ти покажа какво виждам тук. Вече сме в Джерез. Той не прилича на никой друг град, който съм виждал. Искам да ти го покажа.“

Стаята й — малкото, което Ахеос виждаше от нея в разфокусираната периферия на съзирането — приличаше на стая в дворец, с бял мрамор по пода, гоблени по стените и прозорец с капак, който беше истинско произведение на резбарското изкуство. Нищо общо с колибата, където той щеше да прекара нощта и която минаваше за къща тук, в Джерез.

Надигна се от мърлявата рогозка, застана до вратата и плъзна поглед по мизерното великолепие на езеро Лимния.

„Знам, че твоят град лежи на брега на езеро или на море, мила. Е, това е моето езеро.“ Кървавочервено под лъчите на залязващото слънце и доста по-малко от събрата си Езгнано далеч на юг, езеро Лимния заемаше целия хоризонт на север и на изток. Бреговете му бяха менливи и гъсто обрасли с туфи триметрова тръстика, чиито преплетени в калта кафяви корени на места бяха достатъчно стабилни, за да се ходи по тях, и размиваха границата между сушата и водата. Откъснати от сушата, ала слепени от преплетените си корени, същите тръстики оформяха плаващи островчета, които се плъзгаха лениво по водната повърхност натам, накъдето ги тласнеше вятърът. Някои от тези островчета бяха достатъчно големи и стабилни, за да се строи на тях, нищо че под тях имаше само мътна вода.

Джерез клечеше като гноен цирей на езерния бряг, разнолик сбор от малки постройки, направени от клони, кал и тръстика, като се започне с неугледни колибки и се стигне до дълги двуетажни къщи — халтави, грозни и килнати, струпани най-вече в централната част на града. Единствената каменна сграда се намираше в самия център, форт, който осите бяха построили за своя губернатор. Сградата вече се бе килнала на една страна, поглъщана бавно от неустойчивия терен — факт, който Ахеос сметна за особено забавен.

Повечето местни живееха в самото езеро — някои в лодки, други в къщи върху салове. Водомеркородните явно обичаха свободното движение, а бреговете на езеро Лимния представляваха истински лабиринт от изкуствени канали, местещи се острови и плаващи къщи. От Гавед Ахеос знаеше, че черният пазар — известен като Черната гилдия — е особено силен тук, защото водомерките можели лесно и тайно да транспортират всякакви стоки около и през езерото. Северно от Лимния започваше дивата хълмиста земя на стършелородните, варварските роднини на осите, чиито неопитомени територии бяха портата към легендарните места оттатък границите на познатия свят.

Въпреки спускащия се мрак водомерки имаше навсякъде и Ахеос спря погледа си на тях, за да ги види и Че. „Помниш ли Скрил? — попита я той в мислите си. — Агентката, която чичо ти прати в Тарк? Предполагам, че във вените й поне отчасти тече кръв на водомеркородни.“

Бяха дребни, но с несъразмерно, почти гротескно дълги крайници. Всяка тяхна крачка беше движение скришно, дебнещо, непредсказуемо. Макар в Джерез да имаше много чужденци, водомерките гледаха на тях с нескрито подозрение, а с още по-голямо гледаха на хората от собствената си раса. Кожата им беше синкавобяла, ушите — дълги и заострени, носовете остри. Повечето носеха бозави туники, мърляви и смачкани, които оставяха краката и ръцете им почти изцяло голи, ала други се бяха накиприли с брони от потъмнели метални люспи. Възрастните до един носеха оръжие, като въоръжението им обхващаше цялата гама от лъкове, прашки, тръбички за издухване на миниатюрни стрели, кинжали, мечове имперска направа, арбалети дори.