Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Лесна работа. Някаква представа кого са изпратили?

— Съвсем точна, капитане — каза тя и се усмихна сладко. — Бръмбарородна на име Челядинка Трудан и мухороден на име Неро. Тя е като повечето от расата си — твърде ниска и твърде дебела. Той е плешив и много грозен. Генерал Рейнер би искал лично да се погрижите за тази ситуация.

— Ако иска, ще му пратя главите им в качета със сол — предложи услугите си Хавел. Започнал бе да се отпуска. Вместо неканено нахлуване в личната му територия това можеше да се окаже идеалният шанс да покаже на началниците си, че всичко върви по план. Двама мъртви равнинци бяха нищожна цена за бъдещото му спокойствие. Все по-спокоен, Хавел се отпусна удобно срещу жената и фалшивата му усмивка стана малко по-искрена. — Дълго ли ще останете в града, лейтенант… — Погледна към документите й, но тя го изпревари.

— Одиса. Ще остана само една нощ. После трябва да се връщам за нови заповеди. Но ако можете да ме настаните някъде, да ми осигурите безопасна квартира… или легло поне?

Въпреки че бе свикнал да си има вземане-даване с паяци, Хавел усети как сърцето му прескача един удар под втренчения й поглед и извика на слугата да донесе още вино.

„Осородни!“ — изсмя се наум Одиса. Империята им беше най-голямата сила на света, а самите те бяха такива деца. Нищожна доза от нейното Изкуство и този тип щеше да се съблече гол и да я носи на конче из целия град.

Теорнис от Алданраелите щеше да се зарадва, когато получи доклада й.

Казаното от скрира вгорчаваше мислите на Ахеос, докато вървеше през тъмните зали и коридори на Тарн, и той не усети, че тук, в родния му град, нещо никак, ама никак не е наред.

Очаквал бе да завари спътниците си наклякали зиморничаво край стените, а вместо това всички бяха на крак, чакаха го и само дето не го награбиха още от вратата.

— Къде беше? — попита настоятелно Аланмост.

— Няма значение. Трябва да тръгваме веднага. Нищо няма да намерим тук — каза тежко Ахеос.

— Ще тръгваме я, да го изгори дано! — каза бръмбарородният авиатор. — Те идват!

Ахеос го зяпна неразбиращо.

— Те?

— Неколцина от твоите се отбиха току-що — каза Талрик. Единствен той не беше станал. Седеше в едно кьоше, колкото се може по-далеч от Тисамон и Гавед. — Империята идва, молецо. Само след няколко часа Тарн ще е имперска територия.

Ахеос се вкамени. Знаел бе, знаел го беше със сигурност, но да му го съобщят като факт от настоящето беше различно. „Трябва да им помогна в отбраната“ — само тази мисъл кръжеше в главата му. Ръцете буквално го сърбяха да грабне лъка.

Погледна Тисамон — от всичките си спътници на него вярваше най-много. Богомолката кимна мълчаливо. Бойната ръкавица с острието беше на ръката му, самият той се беше напрегнал като струна.

— Твоите хора, те… просто стоят — добави Тиниса. — Дори не са въоръжени. Стоят на тълпи и чакат.

„Имат план.“ Нали така беше казала скрирът. Дано планът им да беше добър.

— Мисля, че няма да се бият — каза той.

— Е, нали уж вие, молците, сте мъдри хора — каза Талрик. — Веднъж, по време на Дванайсетгодишната война, видях въздушна армада в действие. Заеха позиции на висок хълм срещу атакувания замък и го сринаха със земята с оловометите си. Нека си го кажем — каменните релефи по лицето на вашата планина са красиви, но и крехки.

— Нищо лично, но може ли вече да тръгваме, мамка му? — настоя Аланмост. — Осите ще следят с бинокли всеки квадратен сантиметър от шикозната ви фасада. Какво според теб ще направят, ако видят въздушен кораб да напуска града?

— Прав си — отсече Ахеос. „Скокливата мома“ на Аланмост беше привързана наблизо. Пътят дотам беше стръмен, но къс. Хайде. — Ахеос изскочи навън. Утрото едва беше настъпило и дневната светлина още се бореше за надмощие с мрака.

Аланмост се измъкна след него през отвора в стената и залепна към почти отвесното скално лице с помощта на Изкуството си. Тиниса излезе след него. Гавед полетя право към гондолата и се зае да подготви кораба за отлитане. Тисамон изостана, задържан от замисленото изражение на Талрик.

— Ще се качиш на летящата машина или ще те убия — предупреди го богомолката.

— Мислиш, че ще се опитам да избягам? — изсумтя Талрик. — Нямам работа тук. Ще ме задържат, докато разберат кой съм, а после ще съм точно толкова мъртъв, колкото и вие. — Въпреки това се измъкна през прозореца с неохота и тръгна предпазливо по тесния корниз, като пърхаше от време на време с крила да запази равновесие. Тисамон го наблюдаваше зорко и се питаше дали наистина е толкова слаб заради раните си, че не може да полети, или просто разиграва представление.