Виктория Айвярд - Алена кралица

Най-накрая Кал скача на крака:

– Достатъчно.

Друг Пазител, лечител на повърхностни рани от Династията Сконос, се свлича на колене до Фарли. Тя едва не припада, взирайки се безизразно в ръката си, сега назъбена от ножове от замръзнала кръв. Новият Пазител я изцерява бързо, като движи ръце в умели, отработени жестове.

Фарли се подсмихва мрачно, когато топлината се връща в ръката ѝ.

– И всичко – само за да го направите отново, нали?

Кал скръства ръце зад гърба си. Споглежда се с баща си, който кимва.

– Да – въздъхва Кал, като поглежда отново към замразителката. Но тя не получава шанс да продължи.

– КЪДЕ Е ТЯ? – изкрещява ужасен глас, отеквайки надолу по стълбите към нас.

При звука Еванджелин се извърта рязко и се втурва към най-долния им край.

– Тук съм! – изкрещява в отговор.

Когато Птолемей Самос слиза да прегърне сестра си, трябва да впия нокти в дланта си, за да възпра реакцията си. Той стои там, жив и дишащ, и ужасно ядосан. На пода Фарли изругава под нос.

Той се задържа само за миг и заобикаля Еванджелин с ужасяваща ярост в очите. Бронираният му екип е унищожен на рамото, раздробен на прах от куршум. Но кожата отдолу е невредима. Изцелена. Той тръгва с бавни дебнещи стъпки към килията, ръцете му се огъват. Металните решетки потрепват в улеите си, скърцайки силно по бетона.

– Птолемей, още не... – изръмжава Кал, като посяга да го сграбчи, но Птолемей изблъсква принца. Въпреки едрия си ръст и силата си Кал се препъва назад.

Еванджелин се обръща към брат си, като го дърпа за ръката:

– Не, имаме нужда да проговорят! – С едно свиване на рамото си той разкъсва хватката ѝ – дори тя не може да го спре.

Решетките пукат, скърцат пронизително от силата му, когато килията се отваря пред него. Дори Пазителите не могат да го спрат, когато закрачва напред, придвижвайки се бързо с отработени движения. Килорн и Уолш се отместват тромаво, отскачат назад към каменните стени, но Птолемей е хищник, а хищниците нападат слабите. Със счупения си крак, почти неспособен да помръдне, Тристан няма шанс.

– Повече няма да заплашваш сестра ми – изревава Птолемей и насочва металните решетки на килията. Едната пронизва Тристан право в гърдите. Той ахва задъхано, дави се в собствената си кръв, умира. А Птолемей почти се усмихва.

Щом се нахвърля върху Килорн, решен да убива, аз нападам.

В кожата ми пламват и оживяват искри. Когато ръката ми се сключва около мускулестия врат на Птолемей, освобождавам искрите. Те го връхлитат като шокова вълна, мълниите танцуват из вените му и той е завладян от страх под докосването ми. Металът на униформата му вибрира и пуши, почти го изпича жив. А после той пада на циментовия под с тяло, все още разтърсвано от искри.

– Птолемей! – Еванджелин изтичва забързано до него, посягайки към лицето му. Електрически заряд отскача към пръстите ѝ и я принуждава да отстъпи намръщено назад. Нахвърля ми се, пламнала от гняв: – Как смееш!

– Той ще се оправи. – Не го ударих с достатъчно сила, че да причиня истинска вреда. – Както каза, имаме нужда да проговорят. Не могат да го направят, ако са мъртви.

Другите се взират в мен със странна смесица от емоции, очите им са широко отворени и изплашени. Кал, момчето, което целунах, войникът, чудовището, изобщо не може да издържи на погледа ми. Разпознавам изражението на лицето му: срам. Но не знам дали е понеже нарани Фарли, или защото не успя да я накара да проговори. Поне Мейвън има благоприличието да изглежда тъжен, спрял поглед върху все още кървящото тяло на Тристан.

– Майка ми може да се погрижи за пленниците по-късно – казва той, обръщайки се към краля. – Но хората горе ще трябва да видят краля и да се уверят, че е в безопасност. Толкова много хора загинаха. Редно е да ги утешиш, татко. И ти също, Кал.

Опитва се да печели време. Хитроумният Мейвън се опитва да ни откупи шанс.

Макар че това предизвиква тръпки по кожата ми, посягам да докосна рамото на Кал. Той ме целуна веднъж. Може би все още е готов да ме слуша, когато говоря.

– Той е прав, Кал. Това може да почака.

Все още на пода, Еванджелин оголва зъби:

– Дворът ще иска отговори, а не прегръдки! Това трябва да се направи сега! Ваше Величество, изтръгнете истината от тях...

Но дори Тиберий вижда, че думите на Мейвън са разумни.

– Те ще издържат – повтаря като ехо. – А утре истината ще се разбере.

Стисвам по-силно ръката на Кал и усещам напрегнатите мускули. При докосването ми той се отпуска с вид, сякаш от плещите му се е смъкнала огромна тежест.