Виктория Айвярд - Алена кралица

– Няма логика – промърморвам полугласно, опитвайки се да си спомня всяка частичка от плана. Мейвън никога не ми е казвал за бомба. Никога. А Килорн не би ми позволил да направя това, не и ако знаеше, че ще бъда в опасност. Те не биха ми причинили това.

Лукас прибира пистолета си в кобура, гласът му е груб и ръмжащ:

– На убийците не им трябва логика.

Дъхът ми засяда в гърлото. Колко души останаха там? Колко деца, колко ненужна смърт?

Лукас приема, че мълчанието ми се дължи на шок, но греши. Чувството, което изпитвам сега, е гняв.

Всеки може да предаде всеки.

Лукас ме повежда под земята през поне три врати, всяка дебела по трийсет сантиметра и направена от стомана. Нямат ключалки, но той ги отваря с леко движение на ръката. Ситуацията ми напомня за първия път, когато го срещнах – тогава отмести решетките на килията ми с едно махване на ръка.

Чувам другите, преди да ги видя: гласовете им отекват от металните стени, докато разговарят помежду си. Кралят ругае, през тялото ми пробягват тръпки. Присъствието му сякаш изпълва бункера, докато той крачи нагоре-надолу с наметалото си, развяващо се зад него.

– Искам да бъдат намерени. Искам ги пред мен с опрени в гърбовете им мечове и искам да пропеят като малодушните птички, каквито са! – Говори на една от Пазителите, но маскираната жена дори не трепва. – Искам да разбера какво става!

Елара седи в един стол, едната ѝ ръка е върху сърцето, другата се е вкопчила здраво в Мейвън.

Той се сепва, когато ме вижда:

– Добре ли си? – прошепва и ме притегля в бърза прегръдка.

– Само разтърсена – успявам да кажа, опитвайки се да предам колкото мога по-ясно послание. Но с Елара толкова наблизо едва ли мога да си позволя да мисля, а какво остава пък да говоря. – След изстрелите имаше експлозия. Бомба.

Мейвън сбърчва чело, объркан, но бързо маскира объркването с гняв:

– Кучи синове.

– Диваци – изсъсква крал Тиберий през стиснати зъби. – А синът ми?

Погледът ми бавно се насочва към Мейвън, преди да осъзная, че кралят изобщо няма предвид него. Мейвън приема това спокойно. Свикнал е да се правят, че не го забелязват.

– Кал тръгна след стрелците. Взе със себе си отряд Пазители. – Споменът за него, мрачен и гневен като пламък, ме плаши. – А после балната зала експлодира. Не знам колко души бяха още... още там.

– Имаше ли нещо друго, скъпи? – Изречено от Елара, нежното обръщение е като електрошок. Тя изглежда по-бледа от всякога, дъхът ѝ излиза на плитки задъхани изблици. Страхува се. – Нещо, което да си спомняш?

– Имаше знаме, прикрепено към копие. Това беше дело на Алената гвардия.

– Така ли? – казва тя, повдигайки вежда. Устоявам на порива да се отдръпна, да побягна от нея и нейните шепоти. Всеки миг очаквам да почувствам как се плъзва в ума ми, за да измъкне истината.

Вместо това обаче Елара откъсва очи и се нахвърля на краля:

– Виждаш ли какво направи? – Устната ѝ се присвива над зъбите. На светлината те приличат на проблясващи змийски зъби.

– Аз ли? Ти нарече членовете на Гвардията нищожни и слаби, ти излъга народа ни – озъбва ѝ се в отговор Тиберий. – Твоите действия ни отслабиха срещу опасността, не моите.

– А ако се беше погрижил за всичко, когато имаше шанс, когато те наистина бяха нищожни и слаби, това никога нямаше да се случи!

Те се дърлят като прегладнели кучета, всяко от които се опитва да отхапе по-голяма хапка.

– Елара, тогава те не бяха терористи. Не можех да изпращам на вятъра войниците и офицерите си да преследват шепа Червени, които пишат памфлети. Те не причиняваха вреда.

Елара бавно посочва към тавана:

– Това на никаква вреда ли не ти прилича? – Той няма какво да ѝ отговори и тя се усмихва самодоволно, наслаждавайки се, че е спечелила спора. – Един ден вие, мъжете, ще се научите да внимавате, и целият свят ще затрепери. Те са истинска болест, на която ти позволи да властва над нас. И е време да унищожим тази зараза в зародиш.

Тя става от стола си и се овладява:

– Те са Червени дяволи и сигурно имат съюзници зад стените на собствения ни дворец. – Полагам всички усилия да не помръдвам, забила очи в пода. – Мисля, че ще си разменя някоя и друга дума с прислугата. Офицер Самос, ако обичате?

Той скача и застава мирно, отваряйки ѝ сводестата врата. Тя изфучава навън, следвана от двама Пазители, като ураган от ярост. Лукас я придружава, отваря тежките врати една след друга, всяка се затръшва с трясък все по-далече и по-далече. Не искам да знам какво ще причини кралицата на слугите, но знам, че ще боли, и знам какво ще открие тя – нищо. Уолш и Холанд избягаха с Фарли според плана ни. Знаеха, че след бала ще бъде твърде опасно за тях – и бяха прави.