Виктория Айвярд - Алена кралица

Плачеща жена се блъсва в мен и ме събаря. Приземявам се лице в лице с нечий труп и виждам белега на полковник Макантос. Струйка сребриста кръв се стича по лицето ѝ от челото към пода. Дупката от куршума е странна, заобиколена от сива, твърда като камък плът. Била е каменокожа. Била е жива достатъчно дълго, за да се опита да го спре, да се защити. Но куршумът не е можел да бъде спрян. Въпреки това тя загина.

Оттласвам се от убитата жена, но ръцете ми се плъзват през смесица от сребърна кръв и вино. От устните ми се откъсва писък в ужасяващо съчетание от безсилен гняв и скръб. Кръвта полепва по ръцете ми, сякаш знае какво съм направила. Тя е лепкава и студена и е навсякъде, опитва се да ме удави.

– Мер!

Силни ръце ме дърпат по пода, изтръгвайки ме от жената, която оставих да умре.

– Мер, моля те... – изрича умолително гласът, но не знам за какво ме моли.

С рев на безсилен гняв изгубвам битката. Лампите светват отново и разкриват военна зона от коприна и смърт. Когато се опитвам да се изправя тромаво на крака, да се уверя, че работата наистина е свършена, една ръка ме бута обратно надолу.

Изричам думите, които трябва да кажа, продължавам да играя собствената си роля във всичко това:

– Съжалявам... светлините... не мога... – Над главите ни светлините потрепват отново.

Кал едва ме чува и се свлича на колене до мен.

– Къде си улучена? – изревава, преглеждайки ме така, както знам, че е обучен. Пръстите му опипват ръцете и краката ми, търсят рана, източника на толкова много кръв.

Гласът ми звучи странно. Тих. Сломен.

– Добре съм. – Той отново не ме чува. – Кал, добре съм.

Облекчение залива лицето му и за секунда си помислям, че може би ще ме целуне отново. Но той се опомня по-бързо от мен:

– Сигурна ли си?

Предпазливо повдигам покрит със сребристи петна ръкав:

– Как може това да е мое?

Кръвта ми не е такава на цвят. Знаеш това.

Той кимва:

– Разбира се – прошепва. – Аз просто... видях те на земята и си помислих... – Думите му заглъхват, заместени от ужасна тъга в очите му. Но тя избледнява бързо, преобразява се в решителност. – Лукас! Измъкни я оттук!

Личният ми телохранител се втурва през суматохата, пистолетът му е в готовност. Макар да изглежда същият с ботушите и униформата си, това не е онзи Лукас, когото познавам. Черните му очи, очите на Самос, са тъмни като нощта.

– Ще я заведа при другите – изръмжава той и ме вдига.

Макар да знам по-добре от всеки, че опасността е отминала, не успявам да се сдържа и протягам ръка към Кал:

– Ами ти?

Той свива рамене, за да се измъкне от хватката ми със стряскаща лекота:

– Няма да бягам.

А после се обръща, изправяйки рамене, към група Пазители. Прекрачва труповете, наклонил глава към тавана. Един Пазител му подхвърля пистолет и той го улавя сръчно, слага пръст на спусъка. Другата му ръка пламва и оживява, пращи от тъмен и смъртоносен пламък. Със силует, очертан срещу Пазителите и телата на пода, изглежда като съвсем друг човек.

– Да вървим на лов – изръмжава той и се втурва нагоре по стълбите. Пазителите и офицерите от Сигурността го следват като облак от червено-черен дим, оставящ диря зад неговия пламък. Напускат една опръскана с кръв бална зала, изпълнена с мъгла от прах и писъци.

В центъра на всичко това лежи Беликос Леролан, пронизан не от куршум, а от сребърно копие. Прострелян от харпун като онези, използвани за риболов. От дръжката се спуска опърпан ален шарф, развяващ се едва-едва във вихъра. Върху него има щампован символ – разкъсаното слънце.

После балната зала изчезва, погълната от тъмните стени на сервизен коридор. Земята започва да тътне под краката ни и Лукас ме отхвърля към стената, за да ме защити. Отеква звук, подобен на гръм, и таванът се разтриса, а от него по нас се посипват парчета камък. Вратата зад гърбовете ни експлодира навътре, унищожена от пламък. Отвъд нея балната зала е почерняла от дим. Експлоз ия .

– Кал... – Опитвам се да се извия и да се отскубна от Лукас, да изтичам обратно в посоката, от която дойдохме, но той ме отхвърля назад. – Лукас, трябва да му помогнем!

– Довери ми се, една бомба няма да смути принца – изръмжава той и ме бута напред.

– Бомба ли? – Това не беше част от плана. – Това бомба ли беше?

Лукас се отдръпва от мен, почти тресящ се от гняв:

– Видя кървавочервения шал. Това е Алената гвардия, а това – посочва назад към балната зала, все още тъмна и горяща – е същността им.