Виктория Айвярд - Алена кралица

Плътният метал се затваря за няколко мига само за да се разтвори широко отново. Направлява го друг магнитрон: Еванджелин. Изглежда ужасно в бална рокля, изпокъсани бижута и стиснати зъби. Най-ужасно от всичко изглеждат очите ѝ, подивели и мокри и със стичащ се от тях черен грим. Птолемей. Тя плаче за мъртв ия си брат. Макар да си казвам, че не ме е грижа, се налага да устоя на порива да протегна ръка и да я утеша. Но той отминава веднага щом спътникът ѝ влиза в бункера след нея.

По кожата му има дим и сажди, цапащи чистата му някога униформа. Обикновено щях да се обезпокоя от рязкото, изпълнено с омраза изражение в очите на Кал, но нещо друго всява страх в костите ми. Кръв на петна покрива черната му униформа и капе по ръцете му. Не е сребриста. А червена. Кръвта е червена.

– Мер – казва ми той, но цялата му топлота е изчезнала. – Ела с мен. Веднага.

Думите му са насочени към мен, но всички го следват, провирайки се из коридорите, докато той ни води към килиите. Сърцето ми блъска като чук в гърдите, заплашва да експлодира и да изхвръкне от тялото ми. Не и Килорн. Който и да е, само не и той. Мейвън не сваля ръка от рамото ми, притиска ме до себе си. Отначало си мисля, че ме утешава, но после той ме дръпва назад: опитва се да ми попречи да хукна напред.

– Трябваше да го убиеш намясто – казва Еванджелин на Кал. Пръстите ѝ чоплят червената кръв по ризата му. – Не бих оставила Червения дявол жив.

Него. Зъбите ми захапват устните, за да задържат устата ми затворена, за да не кажа нещо глупаво. Ръката на Мейвън се затяга като хищен нокът върху рамото ми и усещам как пулсът му се забързва. Това може да е краят на играта ни. Елара ще се върне и ще разрие мозъците им, тършувайки из отломките, за да открие колко дълбоко стига техният заговор.

Стъпалата към килиите са същите, но ми се струват по-дълги, простиращи се надолу в най-дълбоките части на Двореца. Тъмницата се издига да ни посрещне и поне шестима Пазители стоят на пост. Ледена тръпка пробягва през костите ми, но не се разтрепервам. Почти не мога да помръдна.

В килията стоят четири фигури, всяка – окървавена и насинена. Въпреки мъждивата светлина разпознавам всички. Окото на Уолш е затворено от оток, но тя изглежда добре. За разлика от Тристан, облягащ се на стената, за да не отпуска тежестта на тялото си върху окървавения си крак. Раната е обвита с набързо направена превръзка – както изглежда, парче плат, откъснато от ризата на Килорн. Килорн изглежда невредим за мое огромно облекчение. С една ръка крепи Фарли, оставяйки я да се облегне на него. Ключицата ѝ е разместена, едната ѝ ръка виси под странен ъгъл. Това обаче не ѝ пречи да ни се усмихне подигравателно. Дори се изплюва през решетките – смесица от кръв и слюнка, която се приземява в краката на Еванджелин.

– Изтръгнете ѝ езика заради това – изръмжава Еванджелин и се втурва към решетките. Спира като закована, едната ѝ ръка се стоварва върху метала. Макар че може да го изтръгне само с мисъл, унищожавайки килията и хората вътре, тя се възпира.

Фарли устоява на погледа ѝ и дори не мигва при този изблик. Ако това е краят ѝ, със сигурност ще си отиде с високо вдигната глава.

– Малко жестоко за една принцеса.

Преди Еванджелин да успее да изгуби самообладание, Кал я дръпва назад от решетките. Бавно вдига ръка и посочва:

– Ти.

С ужасно присвиване в стомаха осъзнавам, че сочи към Килорн. Едно мускулче потрепва на бузата на Килорн, но той не вдига очи от пода.

Кал го помни. От нощта, в която ме заведе у дома.

– Мер, обясни това.

Отварям уста и се надявам, че от нея ще изпадне някаква фантастична лъжа, но не излиза нищо.

Погледът на Кал потъмнява:

– Той е твой приятел. Обясни това.

Евнджелин ахва и насочва гнева си към мен:

– Ти си го довела тук! – изпищява тя пронизително, скачайки върху мен. – Ти си направила това?!

– Не съм направила нищо – пелтеча, но чувствам как всички очи в стаята са приковани върху мен. – Искам да кажа, че наистина му намерих работа тук. Той работеше в складовете за дървен материал и това е тежка работа, убийствена работа... – Лъжите се сипят от мен, всяка – по-бърза от предишната. – Той е... беше мой приятел там, в селото. Просто исках да се уверя, че е добре. Намерих му работа като прислужник точно както... – Очите ми се насочват към Кал. И двамата си спомняме нощта, когато се срещнахме за пръв път, и деня, който последва. – Мислех си, че му помагам.

Мейвън пристъпва към килията, гледайки приятелите ни така, сякаш ги вижда за пръв път. Посочва червените им униформи: